Днес ми се говори за Георги Господинов и неговия "Естествен роман".
"Във всяка секунда на този свят има една дълга върволица от плачещи хора и една по-малка - от смеещи се. Но там има и трета върволица, която вече не плаче и не се смее. Най-тъжната от трите. За нея ми се говори."
Така започва. Един "Естествен роман" за естествените начала и завършеци в живота. Без капка преправяне, без капка свят и преиначаване на истината.
Роман, зародил се в силните емоции и съшит с думи, които да му дадат смисъл, образ, преди те самите да се размият и изчезнат.
Книгата изглежда малка на вид, тънка дори и се чете бързо (5-6 дни с прекъсвания), но натежава. Натежава от думички и чувства. Любимата ми тежест.
И говорейки за думите, с тяхната същина и първообраз, Господинов, както винаги, има какво да каже по въпроса:
"Защо никой не е изчислил колко тежи една дума. Приблизително. Предполагам, че различните думи имат различно тегло. По дяволите, дразня се от подобни пропуски. Знае се колко тежи поленовото зърно, тази прашинка, а за думата никой не си е направил труда. Дали приема теглото на гласа, който я изговаря, или на мастилото, което я пише? Никаква Естествена история на думите не откривам. Никъде."
А на вас хрумвало ли ви е подобно нещо? Мерилка за думи. Как звучи само...
Аз обичам думичките. И много се увличам по тях. Още от дете. С годините започнах да ги разделям в две мислени колонки - "любими" и "не особено любими". Разбира се, колонките нямат подобни заглавия, това е само за ориентир. И като някакъв стар и много врял и кипял в нещата колекционер си събирам различни думички и ги запаметявам - буквичка по буквичка, по звучене, изговаряне и смисъл. С времето това започна да ми се струва малко странно и донякъде не особено продуктивно занимание и се чудех дали някой друг се занимава с подобни неща. И, както винаги се случва, "Естествен роман" дойде точно навреме, за да ми покаже, че има и други, които се увличат по думичките и тяхната същност. Подобно на "Физика на тъгата" и силната емпатия, която героят изпитва. Но това е тема за едно друго време.
За мен книгите на Георги Господинов винаги са се появявали, когато съм имала нужда от тях. "Естествен роман" беше взет наслуки, тъй като не си носех копието на "Времеубежище" за автограф. И изобщо не наслуки се превърна в заупокойка срещу тревоги от най-различно естество. При избора на книги не вярвам в случайността. Има неща, които просто трябва да се случат. И си е написано някъде кога, как и защо.
"Дума сред думите. Усещам се все по-готов. Търся пролуки в текста, откъдето да се вмъкна. Мисля, че е неразумно да влизам през началото. Там той е още силен, синтаксисът е напрегнат и лесно ще бъда разкрит. Трябва ми някое лирическо отклонение, някое подробно описание, унесло самите думи, и аз да се намъкна като листо, потрепващо от внезапен вятър, или като гущерче, шмугващо се под камъка."
Описания като тези са подобно на мехлем за душата. Улавят истинската същност на това какво е да си читател. И не само. Какво е чувството да принадлежиш и да станеш част от сложната плетеница от думи в една книга. И да паснеш смислово някъде, освобождавайки се от физическите окови и ставайки хаос от голи мисли и чувства. Незащитени, но потебни на историята. Красиво е. А още по-красиво е, когато ти си този, който повежда цял куп хора и им помага да си начертаят пътечка, по която да вървят.
Има нещо много специално в този роман, в тази "тежка" книжка, което не мога изцяло да хвана. Подозирам, че ще бъдат необходими поне още един или два прочита, за да намеря онези "тайничета", които всяка книга си има. Но те няма да бъдат открити, ако се търсят целенасочено. Имат навика самички да се разкриват.
"Естествен роман" съвсем естествено показва, че не човекът стои в основата на всичко. Изключително елегантно ни насочва към онзи тънък момент, че земята и нейната природа са били тук много, много преди нас и е хубаво да спрем да бъдем самозабравили се потомци на слезлите от дървесните клони маймуни. Защото всъщност сме потомци на онази жива клетка, която е населявала земята при нейното появяване. И именно това трябва ясно да ни даде да разберем, че ние сме част от едно цяло, а не цялото, на което всичко трябва да му е в услуга. Защото нашите действия пряко влияят върху всичко останало. Обратното твърдение също е валидно.
"Трябва да се говори само с алегории."
"Защо опорната точка на всички аналогии да бъде човекът? Питам се, как ли биха ни описали растенията, каква класификация биха ни дали? "Описан от растение" е добро заглавие, което мога да запазя за друг път. Струва ми се, че постоянно ни наблюдават - фикуси, аспарагуси, бонзаи, малки финикови палми, китайски рози, мушката, малки лимонови дръвчета. Винаги сме пред очите им. Нека вметна като добър естественик и едно честно наблюдение. Когато се заредиха скандалите с жена ми, листата на фикуса в хола започнаха да пожълтяват и падат."
Книгата е написана за всеки един от нас. Но за различен период от живота му. Така че много внимателно трябва да се подходи към нея. Ако не върви, не трябва да се заклеймява с думите "това не е моята книга", защото може да стане след 1,2,5, дори 10 години. И смятам, че си заслужава да бъде прочетена. Най-вече заради вътрешното усещане, което създава и лекотата, която се изпитва, когато тревогите и проблемите си отидат за малко. А може и за много. Зависи от гледната точка. Винаги. И естествено.
"Нищо. Нищо. Нищо. Нищо. Нищо. Нищо. Нищо. Нищо. Нищо. Остават ми само няколко листа, които мога да запълня така. Какво стои зад тези четири букви. Нищо. Цялата нищета на живота."
Коментари
Публикуване на коментар