Какво по-хубаво от "Клубът Пикуик" и автор като Чарлз Дикенс?
Историята в тази книга е многопластова и изпълнена с безброй приключения, кои от кои по-нелепи и забавни. Героите са толкова пъстри, че докато четеш книгата, съзнанието ти ги рисува с очертанията на реални хора. Можеш да ги видиш, затваряйки очи. И не говоря само за главните герои, съвсем не. Не говоря само за мистър Пикуик и компания. Говоря за онези второстепенни герои, които се появяват в една, две, дори три глави. Героите, които донасят глътка свеж въздух със себе си. Дикенс успява да сътвори цяла "палитра"от такива личности, които непрекъснато заобикалят нашата компания.
Всички действащи лица в тази книга изпъкват със собствени качества и интереси. Някои от тях не са особено честолюбиви, не се забелязва тази добрина по детски в тях, но все пак те успяват да ти стана симпатични, защото не са празни. Те не са кухи. Има толкова живец и цвят в тях, колкото може да има в един литературен герой, дори повече. Това е една от многото причини да харесвам Дикенс като автор. Защото той не само че създава един свят, който е колкото реален, толкова и въображаем, но успява да придаде на своите герои онези човешки черти, които ние, като хора, притежаваме. И тук ще бъде загатната темата "Прототип", но това съвсем не е достатъчно. Да, всеки писател изследва хората, изследва човешката природа и я предава на хартия. Разликата е, че добрите писатели не се ограничават само до написването на романа. Те разгръщат способностите си, въображението си и сътворяват герои, които читателите могат да почувстват като истински хора. Могат да потърсят това лице с всичките му качества в своите близки. Дори в себе си. И няма да сбъркат, защото това е една от целите на авторите. Да ни накарат да търсим, да мислим, да развиваме ума си до такава степен, че да излезе от очертанията, от рамките, които ние слагаме без да искаме. Карат ни да разгърнем интелектуалните си способности и да се замислим над важното и ценното в този свят.
Дикенс може да те постави в такива ситуации, които на пръв поглед изглеждат обикновени, дори безлични, но той им придава важност. Придава им аристократичност. Дава съвет как да се справиш при едни такива обстоятелства, които биха те накарали да се чувстваш и да изглеждаш глуповато в очите на другите. Дикенс обаче ти дава кураж, учи те да приемаш нещата с високо вдигната глава и дори вътрешно да се чувстваш леко смутен от постъпката си, да продължиш напред и да погледнеш нещата от чисто човешка гледна точка. Защото ние сме хора и на всеки се случва да си гони шапката заради силния вятър. Разликата е в това как ще го направиш.
Всички действащи лица в тази книга изпъкват със собствени качества и интереси. Някои от тях не са особено честолюбиви, не се забелязва тази добрина по детски в тях, но все пак те успяват да ти стана симпатични, защото не са празни. Те не са кухи. Има толкова живец и цвят в тях, колкото може да има в един литературен герой, дори повече. Това е една от многото причини да харесвам Дикенс като автор. Защото той не само че създава един свят, който е колкото реален, толкова и въображаем, но успява да придаде на своите герои онези човешки черти, които ние, като хора, притежаваме. И тук ще бъде загатната темата "Прототип", но това съвсем не е достатъчно. Да, всеки писател изследва хората, изследва човешката природа и я предава на хартия. Разликата е, че добрите писатели не се ограничават само до написването на романа. Те разгръщат способностите си, въображението си и сътворяват герои, които читателите могат да почувстват като истински хора. Могат да потърсят това лице с всичките му качества в своите близки. Дори в себе си. И няма да сбъркат, защото това е една от целите на авторите. Да ни накарат да търсим, да мислим, да развиваме ума си до такава степен, че да излезе от очертанията, от рамките, които ние слагаме без да искаме. Карат ни да разгърнем интелектуалните си способности и да се замислим над важното и ценното в този свят.
Дикенс може да те постави в такива ситуации, които на пръв поглед изглеждат обикновени, дори безлични, но той им придава важност. Придава им аристократичност. Дава съвет как да се справиш при едни такива обстоятелства, които биха те накарали да се чувстваш и да изглеждаш глуповато в очите на другите. Дикенс обаче ти дава кураж, учи те да приемаш нещата с високо вдигната глава и дори вътрешно да се чувстваш леко смутен от постъпката си, да продължиш напред и да погледнеш нещата от чисто човешка гледна точка. Защото ние сме хора и на всеки се случва да си гони шапката заради силния вятър. Разликата е в това как ще го направиш.
"Рядко са моментите в житейския ни път, когато човек усеща такава смешна тревога и среща тъй малко топло съчувствие, както при гонитба на собствената си шапка. Огромен запас от хладнокръвие и немалка степен на досетливост са необходими, за да се хване една шапка. Човек не бива да се хвърля стремглаво, за да не я смачка; не бива да изпада и в обратната крайност, за да не я загуби завинаги. Най-добрият начин е да се тича кротичко със скоростта на преследвания предмет, предпазливо и хитро да се дебне удобният миг, постепенно да се изпревари и тогава с ловко движение се навеждате, хващате шапката за върха, а после я нахлупвате здраво на главата; и се усмихвате през всичкото това време, сякаш и за вас това не е било по-малко приятна шега, отколкото за останалите."
Нека поговорим и за поетичната страна на Чарлз Дикенс. Трудно е да се напише един толкова обемен и наситен с приключения и поуки роман, но авторът не спира до тук. В книгата си той дори помества стихове и песни. Наистина, връщайки се назад във времето към другите произведения на писателя, си давам сметка, че това е негова изявена дарба. Не знам защо обаче тази дарба ми направи такова силно впечатление едва когато прочетох "Клубът Пикуик". Е, знаете какво казват хората - "По-добре късно, отколкото никога.".
Ето още една причина да изпитвам толкова силна симпатия към Дикенс и неговите творби. Тъкмо когато си мислиш, че в тази глава има прекалено много и прекалено дълги описания и "Хоп!" съвсем неочаквано изниква стих или песен, които разчупват атмосферата. А това, поне при мен, предизвиква широка усмивка.
"О, изящно растение е бръшлянът зелен,
що пълзи по руини грамадни!
Той се храни с избрани блюда според мен
в свойте изби самотни и хладни.
Към ронливия камък и гнилия зид
го влече непонятна прищявка,
а вековният прах, от годините стрит,
е за него най-сладка гощавка.
По безлюдни места пропълзял притаен,
несравнимо растение е бръшлянът зелен.
Твърде бърже напредва, макар и безкрил.
Ех, сърцето му още го бива!
По дъба великански - другаря му мил -
как се вие, как здраво се впива!
Как лукаво се стеле по рохката пръст!
Колко нежно с листенца ни маха!
С колко радост прегръща надгробния кръст
над онези, които умряха!
И над мрачната смърт пропълзял притаен,
несравнимо растение е бръшлянът зелен.
Вековете отлитат, делата им мрат,
чезнат нации - всичко е тленно,
но бръшлянът запазва във своята плът
неувяхващо, свежо зелено.
Той от нашето минало в дните на глад
дебелее неспирно и зная,
че и най-величавият, снажен палат
ще нахрани бръшляна накрая.
И над времето чак пропълзял притаен,
несравнимо растение е бръшлянът зелен."
Коментари
Публикуване на коментар