Звъни будилникът, както всяка сутрин, в 8 часа. Ставам с мисълта, че трябва да попрегледам днешния материал по химия и да излитам навън за една отпускаща разходка с приятели. За щастие времето се оказва повече от прекрасно - топло, слънчево и със съвсем лек вятър, който да те разхлади и в същото време да не е натрапчив и досаден.
Планът за разходката е насочен към Центъра, така че се отправяме натам. Тротоарите са изпълнени с хора - момичета, момчета, майки с деца. Всякакви, най-различни, цветни и интересни. На почти всеки ъгъл вече се е разположил уличен музикант, който излива своето творчество и се опитва да грабне вниманието на всеки минувач. Някои успяват, други не. Въпреки всичко е приятно. Приятно е да слушаш как различните звуци от различните инструменти някак се преплитат и се свързват в една не толкова лоша мелодия. Или мелодии. Зависи от гледната точка. Всеки открива нещо различно и това си проличава по израза на лицето му.
Вглеждайки се по-внимателно, можеш да откриеш една цяла палитра от емоции около себе си. Хората не са толкова забързани, спират се, гледат, слушат, усмихват се едни други и се радват на прекрасното време навън. Сякаш проблемите и онези неприятни, негативни чувства са изличени само с милувката на слънцето и аромата на пролетта.
С бързи крачки и смях на уста стигаме до един от парковете в Центъра. Търсенето на свободна пейка понякога може да се окаже много голямо предизвикателство. В крайна сметка, след около 10-тина минути, намираме, може би, най-перфектното място за релакс. Хем слънчево, хем на сянка. Разполагаме се удобно и след известно време към нас се приближава една необикновено изглеждаща девойка, която дърпа след себе си червена чанта на колелца.
Момичето е облечено с дълга, широка пола в убит кафяв цвят и прибрана риза с подобен отенък. Обута е в големи, черни кецове със зелени връзки, което определено прави впечатление. На врата си има различни връвчици, които завършват с интересни висулки, вероятно означаващи хиляди, хиляди неща. Кой знае? Косата ѝ е прибрана в небрежно сплетена плитка, което дава добра видимост към лицето и най-вече към ушите ѝ, които сякаш си имаха собствена колония от обеци. И то интересни обеци, необикновени. По-късно разбрах, че били по подобие на индийските.
Тя разказва на всеки, който иска да слуша, за индийската култура и индийската философия. Личи си, че има голямо влечение към това. Тя е от онези хора, които те зареждат с оптимизъм само като ги погледнеш. Усмивката ѝ не слиза от лицето и тя разказва с един спокоен, премерен тон за книгите, които държи в ръка. На пръв поглед не ги забелязваш, защото са от онези стари, дори невзрачни книги, които стоят на лавицата вкъщи от години и за които знаеш, че винаги ще бъдат там.
Съвсем плавно момичето насочва вниманието ти към тях и ти подава една, която ти разтваряш малко плахо, защото не знаеш какво ще видиш вътре. Страниците са пожълтели от времето и от тях се носи познатият мирис на старо, примесен с ванилия. Изпълнени са с непознати за теб йероглифи, удебелени в черно. По-надолу йероглифните думи са написани на познат за теб език, ти ги разчиташ, но все още не разбираш за какво става дума. Отгръщайки на другата страница виждаш значението и цялото изречение, сглобено с нашите "завъртулки". Въпреки всичко, прочитайки изречението, смисълът му ти се изплъзва. Ти я поглеждаш въпросително, а тя ти се усмихва и казва, че това са "Ведите - стари санскритски текстове, обхващащи всички области на човешкото знание.".
В началото звучи леко странно, но тя навлиза в подробности и започва да разказва интересни истории от книгите. Всички я гледат недоверчиво, с лека насмешка, но тя не се впечатлява от това. Казва, че можеш да направиш дарени с колкото парички имаш и тя ще ти подари една от тези книжки. Защо не? Какво губиш? Оставяш монетките в шепата ѝ, тя ти благодари, като усмивката ѝ не слиза от лицето, оставя книгата, която ти е дала по-рано и се насочва към друга група от хора, които реагират по подобен начин.
Известно време разговорите са насочени към необикновената девойка, но след това се изчерпват и започват да се разискват други теми.
В същото време наоколо тича черен кокер, който сякаш никога до сега не е бил навън. Захапва полупразните пластмасови бутилки от бира и ги разнасям насам-натам. Радва се на всички хора, които минават по алеята, а и те се радват на него, защото е от тези кучета, които те карат да спреш, да ги погалиш и да им говориш като на бебе.
Навсякъде по затревените площи тичат малки човечета, които скоро са се научили да ходят. Те издават неопределени звуци, чрез които се разбират помежду си. Вглеждайки се по-внимателно, ти се струва, че се наговарят кога да започна с тичането и кога да спрат. Разбира се, спирането е проблем или по-скоро не дава очаквания резултат, защото повечето тупват на тревата и се оглеждат, сякаш да обезпокоени, че някой ги е видял.
Притеснена майка се приближава до едно русокосо момиченце с големи, невинни, сини очи и започва да ѝ говори, а то я гледа с интерес и се смее. Майката го хваща за ръчичките и го изправя, а то продължава с обиколките из парка.
На отсрещната пейка сяда една възрастна двойка. Те също са необикновени. Държат се за ръце, усмихват се един на друг, гледат се с онзи поглед, който сякаш никога не се е променял от първата им среща. Излъчват щастие, излъчват спокойствие и най-вече излъчват обич. Обич, която в никакъв случай не е онова сиропирано понятие със захарна глазура отгоре. Обич, която е оцеляла през времето и се е запазила в най-чистия си вид. Обич, която през годините е била груба, студена дори, споделяна само в най-интимните моменти и почти никога сред хора. Обич, съдържаща непоклатимо уважение, хиляди компромиси и куп преживяни моменти заедно.
Гледайки ги, много въпроси минават през ума ти, но сякаш един от тях стои в основата. Сякаш, ако намериш отговор за него, другите ще отпаднат мигновено и няма да имат значение.
"Как е възможно?"
И тогава се появява онова възхищение, което съвсем не се изразява в подсъзнателно желание да притежаваш, да умееш, да искаш. Възхищение към една мъничка способност, която олицетворява съхранението. Да запазиш това, което имаш. Да запазиш нещо фино, чупливо и крехко. Да задържиш нежната паяжина в шепите си без да я разкъсаш или повредиш. Години наред.
Погледът ти неволно се отправя към онази част от парка, която в момента е най-шумна. Едно момче носи на рамо момиче, което се опитва да се измъкне от хватката, но не успява. Затова започва да се смее силно и да рита с крака. Момчето я пуска и хваща лицето ѝ в шепи. Двамата застиват в това положение няколко секунди, при което, дори от разстояние, усещащ необикновените емоции между тях. Емоции, които в един момент приемаш за даденост. Емоции, които смяташ, че ще бъдат там винаги, ще съществуват. С течение на времето това ги прави обикновени, някак безлични, незабележими дори. Случват се на всеки, по всяко време. Сякаш се похабяват.
Защо необикновени тогава?
Седейки и гледайки сценката, която се разиграва пред очите ти, разбираш, че всичко се свежда до един-единствен човек. Другите спират да имат значение. Като в този миг, когато гледаш любимия в очите и сякаш потъваш в тях. Заедно споделяте един съкровен момент, в който разменяте не думи, а тишина. Тишина, която съвсем не ви кара да се чувствате неловко. Ето това е необикновеното. Невидимо за повечето очи, недокоснато от повечето ръце и неизпитано от повечето сърца. Но време има.
...И така денят си минава, хората идват и си тръгват, а слънцето вече отива към заник. През цялото това време ти си надавал ухо за приказките в компанията, включвал си се тук-таме в някой разговор и си се засмивал на някоя шега. Истината е, че ти самият си бил някъде другаде. Преживявал си чужди мигове, изпитвал си чужди емоции и накрая се чувстваш не-себе си, някак чужд.
Вървейки към вкъщи обаче осъзнаваш, че това съвсем не е така. Мислите ти се блъскат в главата, коя от коя по-различни, но с един общ корен - познати, близки. Разбираш, че всеки един от тези моменти си го преживявал или тепърва ти предстои да го преживееш. Въпреки това остава едно чувство на празнота, сякаш нещо ти липсва или се изплъзва, а ти не си способен да го върнеш обратно. И тогава, някъде дълбоко в мозъка ти, се заражда онзи импулс с необикновена честота, който е първоизточникът на необикновените мисли и чувства. Импулс, който ти несъзнателно потискаш, когато нещата се случват на теб. Импулс, който възниква, когато наблюдаваш, когато анализираш. Импулс, който те кара да видиш, да докоснеш и най-вече да почувстваш истински незримото, нематериалното.
Коментари
Публикуване на коментар