Led Zeppelin - разказ от картинки

Led Zeppelin - име, което ще се помни вечно. Име, измислено и прието на шега, но останало в прашните, неизчерпаеми томове на рок музиката. Име, принадлежащо на една от най-легендарните рок групи.
Led Zeppelin - с него свързваме неизменно четири имена, които сякаш вървят ръка за ръка - Джими Пейдж, Робърт Плант, Джон Пол Джоунс и Джон Бонъм.
Led Zeppelin - група, преминала през динамиката на 70-те години и успяла да се справи с всички трудности, за да остане едно цяло. Дори нелепата смърт на един от членовете не успява да наруши създадената хармония. Led Zeppelin продължават да съществуват, макар и не на сцена.
Няма да разказвам историята на тази група, а ще споделя впечатленията си от друго едно преживяване.
През 2007 година рок гигантите се събират за един последен, прощален концерт. Останали без барабанист Плант, Пейдж и Джоунс приветстват към състава си сина на Бонзо - Джейсън Бонъм. Концертът разбива на пух и прах всички очаквания на зрителите - той дори е по-добър от това, което са си представяли. Малцина са тези, които са имали късмета да присъстват на това легендарно събитие, но то ще остане завинаги загнездено в паметта им.
На тези от нас, които не са родени под щастлива звезда, тази година ни се предостави възможност да бъдем част от магията на Led Zeppelin, макар и само от киноекраните.

"Led Zeppelin: Celebration Day" - това беше гръмкото заглавие, което накара много хора да изтръпнат от мисълта, че ще видят любимците си на големия екран.
Аз бях част от това вълнение и се радвам, че мога да го споделя с всеки, който не е имал възможността да присъства. За мен този концерт беше най-близкото изживяване до лайв-изпълнение. Това бяха най-добре изхарчените ми 10 лв за кино прожекция.

Цялата магия започна с незабравимия глас на Робърт Плант, китарните рифове на Джими Пейдж, звученето на бас-китарата на Джон Пол Джоунс и твърдите, басови ритми от барабаните на Джейсън Бонъм. Ахнах, когато видях колко всъщност са остарели трите легенди.
Джими с чисто бяла коса, напълнял, но все още запазил онази приведена назад младежка стойка, държащ китарата и леко нацупил устните, както сме го виждали на много снимки и видеоклипове.
Робърт с разкошната си, но леко пооредяла, къдрава, руса коса със сребърни нишки, вплетени в нея, с дълбоки бръчки, набраздили лицето му, но с онази стройна осанка и все така здраво хванал стойката на микрофона, сякаш тя е сакрална за него.
Джон Пол с къса коса, леко усмихнат и сякаш отдалечен от другите. Както винаги оставаш с впечатлението, че той не е там, не е на сцената, а в някакъв него свят, от където извират всички тези магически звуци. Изключително самовглъбен. Нещо, което е запазил през годините.
Джейсън Бонъм не го бях виждала преди, но ми хареса отдадеността му на музиката. Имаше моменти, в които се забелязваше приликата с Бонзо, но не онази натрапчива прилика, която те кара да възкликнеш: "Боже, той е одрал кожата му!". Впечатли ме това, че Джейсън не копира баща си по един или друг начин. Той е изградил собствена техника на свирене, която, малко или много, му дава възможността да излезе от сянката на Джон Бонъм. А това е изключително трудна задача. Шапка му свалям, за което.

Подборът на песните беше добър. Самият Робърт Плант каза, че са направили всичко възможно да изберат най-добрите парчета от 10 албума. Съжалявам само, че не изпълниха "Babe, I'm gonna' leave you". И въпреки това се справиха отлично.
Плант извисяваше глас, както винаги. Преминаваше от една височина в друга. Интерпретираше. Комуникираше с публиката, усмихваше се и намигаше. Разказваше някои от по-интересните истории на песните и ги разкрасяваше с типичния си английски хумор. Забелязваше се топлото приятелство между него и Пейдж. Усмивките, които си разменяха и безмълвните реплики само с един поглед. Невероятна и недостижима симбиоза според мен.
Останах очарована, че Робърт за толкова години е запазил почти непроменен гласа си. Изпълнението му на "Stairway to Heaven" беше безупречно, а завършекът с "Kashmir", без да броим бисовете, разбира се, божествен. Хората в залата бяха вцепенени, с очи, вперени в екрана.
Много рок вокалисти, стигнали до неговата възраст, не могат да се похвалят с факта, че гласът им се е запазил или тялото им не се е превило под тежестта на годините. За щастие Робърт Плант не разочарова почитателите си.

Джон Пол Джоунс е онази личност в групата, която, някак си, стои настрана от прожекторите. Винаги. Дори и сега. Той оставя Цепелинът да бъде ръководен от Пейдж и Плант. Това обаче съвсем не го прави невзрачната част от пъзела. Джоунс е виртуоз. Много пъти го е доказвал, а това беше, може би, черешката на тортата. Няколко пъти смени бас-китарата с клавирите. Опитните му пръсти натискаха онези клавиши, които издават тоновете, докосващи дълбоко скритата струна в душата на всеки човек.
Изпълнението му на "No Quarter" беше изкуство. Стоеше за клавирите и пръстите му играеха по клавишите, сякаш танцуваха сложен танц. Мелодията, която се носеше, можеше да бъде усетена с цялото тяло. Тя, сякаш не минаваше през стандартния път, както останалите звуци, а те изпълваше целия и те караше да почувстваш за пореден път Магията.
Това беше, може би, най-силното и най-искреното чувство, което изпитах тогава. Усещах се омагьосана и за мен съществуваше единствено този миг. Жената, която седеше от едната ми страна, беше закрила устата си с ръце и виждах как по страните ѝ се стичат сълзи. Моментът беше наистина затрогващ. Малко са музикантите, които могат да те накарат да се почувстваш по този начин и то само гледайки ги на големия екран.

Джими Пейдж сякаш никога не се бе разделял с голямата сцена. Той бе там, от лявата страна на Плант, както преди, изцеждайки душата на всяка китара, която вземеше. Звуците, които се лееха, бяха ту весели, ту тъжни, ту забързани, ту бавни, а пръстите на Джими не спираха да се движат по грифа. Той смени няколко китари според песните и се усещаше така познатата хармония в свиренето на всички членове на групата. Гласът си, Плант често "настройваше" според тоновете, които излизаха от китарата на Пейдж. Отново невероятна хармония на звуци!

"Джими Пейдж е магьосник!" - така възкликват повечето хора щом го видят близо до интересния и непознат музикален инструмент. Преметнал през рамо така прочутата двугрифна китара, той прави сложни движения с ръцете си около антената на теремина. Звуците, които излизат от там, сякаш не са земни. Те са колкото далечни, толкова и близки до нас. Пейдж обаче продължава и прави музиката още по-невероятна.

Извикани на бис, Led Zeppelin изпълняват пилотната песен "Whole Lotta' Love". Сцената притъмнява, от барабаните се чуват единствено чинелните звуци, Плант извисява гласа си до писък, а Пейдж стои в края на сцената, точно под светлините на прожекторите и размахва ръце, от които ти се струва, че излизат онези неземни звуци, характерни единствено за група като Zeppelin.

Бисовете, разбира се, бяха няколко. На кого ли не му се иска още Led Zeppelin?
Впечатли ме начина, по който тримата музиканти приеха в състава си Джейсън Бонъм. Човек с доста години по-млад от тях, но способен да застане редом, да заеме мястото на Бонзо и да изпълни легендарните песни.

Целият концерт приключи с песента "Rock And Roll". Джон Пол Джоунс, Джими Пейдж, Джейсън Бонъм и Робърт Плант застанаха един до друг и се поклониха заедно на ликуващата публика!
Оловният цепелин полетя във висините отново. Полетя така, сякаш никога не е прекъсвал полета си. Полетя и зае отреденото си място в Небесата на рок музиката, прескачайки дори Стълбата.

"There are two paths you can go by, but in the long run, there's still time to change the road you're on."

Led Zeppelin, Stairway to Heaven