КнигиТЕ

"Книгите са широко отворен прозорец към света."

Някой някога и някъде ми беше казал това. Беше отдавна, може би твърде отдавна, но аз го помня. Помня го така, сякаш този някой е хванал нагорещено желязо и ме е "жигосал" с тази мисъл. Години по-късно, след много изчетени и препрочетени книги, аз всъщност се замислих над тези думи. Не си давах сметка как всичко това може да преобърне представите ми за толкова неща.

Никога не съм виждала книгите като нещо досадно, като задължение, като хартиени страници с хиляди изписани букви по тях, които на всяка цена трябва да прочета. За мен книгата е другар, близък другар, който ме учи и напътства. Спомням си как, като дете, се прехласвах по приказните книги с цветните и детайлни картинки. Как четях на глас и преправях гласа си според това какъв ми се струваше героят. През летата, които прекарвах при баба и дядо, освен за всички щури детски игри, аз отделях време да прочета някоя и друга страница. Тогава моите "пътеводители" бяха Марк Твен, Ангел Каралийчев, Елин Пелин, Братя Грим. За мен и детския ми ум те създаваха светове, които изпълваха моя. Рисувах във въображението си картини, толкова пъстри и толкова истински. Понякога ми се искаше и аз да мога да се присъединя към игрите на Том Сойер и Ян Бибиян или да пея с цяло гърло редом до Бременските музиканти.

Съвсем ясно ги помня тези дни. Помня старите и опърпани книги, които взимах от библиотеката. Страниците им бяха пожълтели от времето и миришеха на прах... и още нещо, неопределимо за човешките сетива. Специфична миризма, която притежават само тези книги. Дума за нея няма. Има само усет, асоциация, аналог. Някои от рисунките, които бяха вътре, ми се струваха, че са надраскани набързо, докато други бяха изпипани до най-мъничкия детайл и аз ги съзерцавах с часове. Много по-късно разбрах, че именно приказките са дали път за развитие на въображението ми. Дали са му основа, върху която аз самата мога да надграждам. Тогава, разбира се, не си давах сметка за това, а четях, четях и четях...

Когато поотраснах, насочих вниманието си към по-сериозна за това време литература. Приключенските романи, които отварях тогава, ми позволяваха да пътувам в страни, някои от които съществуват, а други бяха просто плод на въображението на автора. Позволяваха ми да седя вкъщи и едновременно с това да се пренасям на места, които вероятно няма да посетя никога. Възхищавах се на индианците и тяхната култура, обичаи, разбирания. Яздех с тях из широките и необхватни степи, стрелях с лък, преплувах реки и се запознавах с хора, които бяха толкова различни, толкова интересни и... толкова познати. Винаги го имах това чувство - за нещо познато, макар да знаех, че то е непознато, недокоснато от мен. Изпитвах известен страх, но с времето привикнах. Може би правех някакъв аналог с хората около мен, но... това и до ден днешен ми се струва абсурдна идея.

Всичките книги, които четях по това време, все още седят на лавиците в стаята ми. Поглеждам ги и се сещам за дните, когато се прибирах от училище и грабвах някоя от тях, защото бях нетърпелива да се пренеса в един друг свят. Вероятно винаги ще има място за тях в моята библиотека. Не мога да ги махна и да ги прибера в някоя ракла, да ги забравя и да ги залича от колекцията си. Приемам ги като моите първи сериозни стъпки в света на литературното изкуство.

А сега... сега нещата са малко по-различни от преди. Сега книгите, които чета, са по-разнообразни, тематиката почти винаги е различна и гледните точки на авторите доста често са в разрез с моите. Явно, достигайки определен момент от живота, самият ти искаш да видиш различното, да разбереш различното, дори да го допуснеш в живота си. Да си широкоскроен не е нещо лошо. Всъщност това ти дава изключителни предимства. Не слагаш рамките, оковите, веригите, които са така присъщи за нашето общество. Развиваш се, мислиш, изказваш се свободно. Не се страхуваш. Ти си себе си.

За мен книгите са истината, свободата, липсата на страх, "опаковани" в една хартиена обвивка. Дори обвивката да е стара, написаното в нея има тежест. Вписва се в това време, ще се впише и в следващото. Стига хората да позволят. Разбира се, винаги ще се намери някой, който да допусне изкуството във всичките му форми близо до себе си.

Все по-често ми се случва да виждам хора, които използват електронни четци или смартфони, за да четат. Не ме разбирайте погрешно, не осъждам никого, но аз лично не бих заменила идеалното напасване на книгата в ръцете ми, търсенето на подходящото място с подходящата светлина, специфичния мирис, отгръщането на страниците, мекия допир на хартията. За мен е по-хубаво да притежаваш самата книга, да я усещаш в ръцете си, да я "погалиш" с погледа си, да я поставиш обратно на лавицата, от която си я взел, за да ѝ отредиш специално място в дома си, имайки възможност да я отвориш по всяко време. Да, придържам се към тази идея и в модерния ни свят.

Книгите нямат ограничена аудитория. Книгите са за всички. За всички хора, които искат да се докоснат до нещо ново, нещо различно. Хора, които искат да разберат, да вникнат в чуждата гледна точка, да надградят собствената. Да разбият стереотипите и да разрушат стените. При книгите няма такова понятие като "ограниченост". Не само от гледна точка на четящите, но и от гледна точка на мирогледа. Съществува тази гъвкавост при повечето автори, която ти позволява да напаснеш историята така, че тя да е съвместима с твоя свят, твоята лична Вселена, а това е наистина безценно.

Тъжно е, че много хора не могат (или не искат, което е по-страшно) да оценят магията на литературното изкуство. И не само на него. На изкуството като цяло. Може би това ме подтикна да напиша тези редове. Или пък може би любовта ми към книгите. Не знам, но със сигурност знам, че и двете са прекрасен довод да споделя размишленията си.

Написаното до тук ми звучи малко като агитация под надслов: "Четете, хора!". Съвсем не е така. Искам само да покажа голямата си привързаност към книгите и какво олицетворяват те за мен. Ако това ви подтикне да отворите най-близката до вас книга, ще е допълнителен бонус. Както за вас, така и за мен самата. 

Дерзайте!