Беше красив и топъл майски ден. Един от онези дни, през които ти се иска да седнеш на росната трева и цял ден да съзерцаваш небето. Слънцето да гали твоите коси с нежна ласка, а ти просто да се усмихваш лениво и да продължаваш да вършиш нищо. Тогава сякаш възприятията ти се отварят и приемат всичко, което са отблъсквали досега - свежият ветрец, който довява слабия аромат на разцъфнали дървета, ромонът на малкото поточе наблизо, песента на пойните птици. Всичко това се слива в едно и образува цялостната картина на спокойната гора през месец май.
Аз бях там тогава. Бях сама и някак отнесена. Желаех единствено спокойствие и го намерих сред дърветата, които сякаш приканяха всеки пътник да почине под тяхната гъста сянка. Излегнах се спокойно на тревата, знаейки, че няма да бъда обезпокоена от друг човек. Защото тук хора рядко се срещаха. Понякога намирам за необходимо да се отърся от хорското присъствие. Да бъдеш сам със себе си е нещо ценно, но малцина се възползват от това "преимущество". Струваше ми се тогава, че е по-лесно да общуваш със заобикалящата те околна среда, отколкото с някое живо същество, дарено с разум и способност да говори. Бях дълбоко разочарована от хората и тяхното поведение. Много от тях бяха егоисти, вглъбени единствено в собствените си интереси. Други пък вършеха неща, които бяха в ущърб на околните и осъзнаваха това. Трети нараняваха всичко що е наоколо. Много пъти съм плакала с глас от безсилие, че не мога да променя човешката природа. Търсех начини, опитвах, накрая развях бял флаг и намерих утопия в гората.
Този ден не беше по-различен от останалите или поне така мислех аз. Вероятно съм задрямала, докато съм била потопена в размисли. Някакъв слаб шум ме разбуди и аз разтърках очи. Погледнах към мястото, от където идваше и съзрях една малка сива топка. Зачудих се какво може да прави там една топка и приближавайки се осъзнах, че това не е друго, а малко сиво таралежче, свило се на кълбо. Не смеех да го докосна, тъй като знаех колко опасни може да са бодлите. Приклекнах и продължих да го наблюдавам. След минута-две то се размърда и показа черното си, издължено носле и ме погледна с онези малки, влажни очички.
-Здравей. - поздравих някак по навик и гласът ми сякаш промени атмосферата наоколо.
Това, което се случи, ме изненада много. Не очаквах таралежът да ми отговори, но ето че стана.
-Привет, млада госпожице. - поздрави ме той с плътен, но все пак писклив глас.
Ококорих се срещу него и, Бога ми, не успях дори да помръдна. Съзнанието ми не искаше да допусне възможността за говорещо животно и буташе тази мисъл все по-далеч от законите, които нашето общество беше наложило.
-Аз говоря, да. - сякаш прочете мислите ми, таралежът продължи. - Не се стряскай. Не съм опасен. Ти би могла да ме смажеш само с един удар, но ето че все пак ти се доверявам. Направи го и ти. Лесно е.
Издишах на пресекулки и продължих да го гледам с изумление. Стояхме така дълго време, сякаш ме изчакваше да осъзная точно какво се случва. Погледът му не се отделяше от мен. Накрая реших да проговоря.
-Аз съм много изненадана, господин Таралеж. Не очаквах да има същества като вас, ни най-малко. Все пак мисля, че "заслужавате" моето доверие. Името ми е Люси, приятно ми е да се запознаем.
-А, Люси. - издекламира той, сякаш на себе си. - Аз се казвам Пъг.
След тези думи млъкна и се загледа още по-настойчиво в мен. Не знаех какво иска, но не смеех и да го попитам. Накрая се престраших и рекох:
-Защо сте тук, Пъг?
Таралежът изсумтя и вярвам, че това трябваше да наподобява смях.
-Добър въпрос, Люси. Тук съм, защото ти поиска.
-Аз? - гласът ми се качи с една октава нагоре.
-Да, ти. - отговори Пъг спокойно.
-Но аз..., аз не помня да съм искала такова нещо. Аз...
-Не помниш ли? - таралежът ме прекъсна най-безцеремонно и с по-писклив глас продължи. - Не съм виждал такова непостоянно момиче, дори в мечтите си.
Изведнъж се изправи на задните си крака и замахна с предните срещу мен. Ушичките му се размърдаха, а бодлите се наостриха. Отстъпих назад патешката, тъй като бях клекнала и тупнах на тревата.
-Виждаш ли до къде води непостоянството? - рече Пъг и се приближи до мен. - Току-що беше наказана.
Той ми подаде едната си лапичка и аз я поех с малкото си пръстче. Засмях се. Май току-що бяхме създали едно полезно познанство. Някакъв спомен след неговите думи се опитваше да пробие стената на съзнанието ми, но все още не беше толкова силен. Или беше?
-Ще си спомниш, мила моя Люси. Ще си спомниш за Пъг, твоят верен другар. - той помълча малко и след това продължи. - Моята мисия тук си ти и смятам да я изпълня успешно.
Погледнах го с недоверие и с още по-голямо учудване, защото съвсем ме обърка с тези думи.
-Може би ще си спомня. - казах предпазливо.
-Трябва да си спомниш, но след като всичко тук вече се е случило.
Намръщих се и се загледах в скръстените си ръце.
-Усмихни се, Люси. - рече Пъг весело. - Нищо не постигаш, когато се мръщиш. Ще видиш колко по-лесно ще ти е, когато на сърцето ти не тежат излишните тревоги. А колкото до хората...
-Значи сте знаели? - прекъснах го аз несъзнателно.
-Всеки тук знае. Всеки е изпитал жестокостта на човешката природа. - в гласа му се прокрадна нотка на жалост. - Но ние вярваме, Люси, и никога няма да спрем. Знаеш ли защо? Защото се появяват хора като теб, които са мили и отзивчиви. Които нямат нищо общо със закоравелите и безсърдечни същества, надарени с разум. Аз съм тук само заради теб. Само заради твоята доброта и чистосърдечност.
Усмихнах му се и го погалих по муцунката. Той отново изсумтя и каза с плътния си глас:
-Открий ги, Люси. Открий хората, които ще те направят щастлива. Повярвай в добротата на човешката природа. Както вярваме ние.
При тези думи таралежът сякаш се изпари. Останах загледана в мястото, на което беше преди малко. Една сълза се отрони и се търкулна на вадичка по бузата ми. Тогава отворих очите си. Съзрях лазурното небе и пухкавите бели облаци по него. Слънцето грееше весело и птичките продължаваха да пеят. Озърнах се наоколо, но нямаше нищо необичайно. Само една червена ябълка изчезнала безследно от кожената ми торба.
Коментари
Публикуване на коментар