Pink Floyd или Наръчник към необикновеното съществуване

А, Pink Floyd... 

Чували сте ги, нали? Няма как да не сте. Когато бях дете, за мен "Another Brick In The Wall" беше като химн. Като химн, защото училището беше мъчилище, а учителите - подтисници. Всеки час, прекаран там, ме откъсваше от така любимите за мен игри, а това си беше голяма болка. Тогава обаче още недоразвитият ми мозък не е могъл да вникне в пълния и истински смисъл на точно този тип музика. За това сега искам да поговоря за настоящето и отчасти, може би, за близкото минало... Как звучи само, а? Е, аз пък съм съвсем сериозна.

Пиша всички тези редове под звуците на "Marooned". Избрах нея, защото е инструментал, а аз обожавам инструменталите, и защото е едно от любимите ми изпълнения. Едновременно събужда в мен и радост, и тъга. Да, това Pink Floyd го могат най-добре. Смесени емоции, толкова дълбоки и повърхностни едновременно. Колкото и да ми се иска да ви го предам с думи, няма как да стане. Трябва сами да го почувствате за себе си, защото това е най-добрият начин. Моят текст е само бледо подобие на това, което искам да напиша. Думите понякога наистина не стигат. Аз ще опитам, въпреки всичко. Приемете го като един вид подтик или поощрение да "погалите" слуховия си нерв. И не само него. Цялото ви тяло ще почувства музиката.

Pink Floyd са една от онези групи, за които би било немислимо да не съществуват. Представете си какъв би бил музикалният свят днес, ако те не бяха оставили толкова много и революционни за времето си композиции след себе си. Аз не мога и не искам, правичката да си кажа. 
Открих Pink Floyd като подрастващ тийнейджър с бушуващи хормони и ги харесах. Не мога да кажа, че още с първото слушане на, да кажем, "Time" или "Shine On You Crazy Diamond" животът ми се преобърна. Съвсем не. Ясно си спомням, че ги харесах, защото бяха толкова различни от това, което слушах до тогава. Думата "различни" дори ми е недостатъчна да ви опиша с каква еуфория и, едва ли не, настървение ги слушах. Защото това правят Pink Floyd - объркват сетивата до степен, в която телесната рамка е абсолютно недостатъчна. Това обаче се случи по-късно или може би по-късно си дадох сметка за това. Не знам, но знам само, че хаосът е жесток. Той обаче си има неговата подредба, просто трябва да привикнете към нея.

За мен в началото Pink Floyd бяха групата с "леко" откачени и объркани текстове. Сигурно 2/3 от нещата не ги разбирах. Може би на някои места съм се "докосвала" до оригиналната идея, но това е било рядко. Все пак аз продължавах да ги слушам и продължавах да си блъскам главата, за да разбера същината. Без успех. Всичко се е свеждало до това, че са ми трябвали няколко годинки в повече, за да може мозъкът ми "да узрее" до степен, в която мога, сама за себе си, да си дам ясна сметка за случващото се около мен. Защото на мен ми трябва време, за да попия информацията, и спокойствие, за да я обмисля и разделя на съставящите я фрагменти. Така е и с музиката. Искам да знам какво слушам и искам то да бъде приложимо и припокриващо се с моя мироглед. Pink Floyd ми дават това. При тях може да се говори за една такава гъвкавост по отношение на музиката. Казвам гъвкавост, защото тази музика можеш да я "моделираш" според собствените си представи. Дали ще бъдат лирики или само инструментал, няма значение. Всъщност така е с голяма част от прогресив/псайхаделик бандите, но това го разбрах на по-късен етап, защото именно с помощта на Pink Floyd "проходих" в този стил музика.

Те са ми първите и това е причината да имам специално отношение към тях. Като към всяко първо нещо - пазим го под стъклен похлупак и таим свидни чувства към него. Като към спомен, преживяване. Скъпо е за нас и не го даваме никому. И тук правя аналогия със Звяра и неговата роза, до голяма степен заради стъкления похлупак.

А филмът? "The Wall"? Сигурно повечето от вас са го гледали и е хубаво да сте, защото по мое мнение е страхотен. Дава образ на музиката, която сте слушали до сега. Образ, който едва ли се припокрива с вашия или поне не се припокриваше с моя, но все пак образ. Представете си го все едно да погледнете, донякъде, през очите на музикантите. Без слух, само зрение. Защото е хубаво да придадеш очертания на нещо, до което толкова много искаш да се докоснеш. Но не винаги.

"The Wall" е революция за времето си. И не говоря само за филма, а и за албума. Гениални са тези петимата (включвам и Сид Барет, защото неговата налудничавост е изиграла важна рола в оформянето на музикалния облик на групата) с всичките си чудновати идеи и ексцентричните звуци, извличани от нетрадиционни инструменти, като гонга, например. Да, "A Saucerful of Secrets", Live at Pompeii. Вижте и най-вече чуйте. Или пък "Careful With That Axe, Eugene", където Уотърс издава неестествени звуци, които винаги ме карат да си представя как точно са били приемани Pink Floyd през 70-те години от хората...

Това е тяхната нетрадиционна страна, която не се харесва от всички. Всъщност имат и много класики, които са широко разпространени сред меломаните. Знаете, "Wish You Were Here", "Learning To Fly", "High Hopes" и още много други, все прекрасни композиции с дълбок текст.

До голяма степен ексцентричността в музиката и поведението на Pink Floyd като група се е дължала на Роджър Уотърс. Напускайки я, те стават с една идея по-малко нестандартни. Уотърс е искрата на лудостта в тази група. Запазва я и в соловата си кариера. Това е една от главните причини да го харесвам толкова много. Той обаче е друга тема на разговор, към неговото творчество имам изявена слабост.

Това са Pink Floyd - революционери в музиката, разтърсващи до основи целия ти вътрешен свят. Представете си го така, сякаш те ви "подават" края на онази пъстра живителна нишка, която ви е необходима, за да я вплетете и да оформите спиралата на самото си съществуване. Артистизмът и ексцентричността, защото е необходима поне щипка лудост, за да просъществуваш в този динамичен свят.