Малкият град

Аз съм дете на Големия град. Той бе моята люлка, моята пружинка, която ме тласна към истинския свят. Израснах сред забързаните хора, шума на автомобилите и дългите разстояния. Като дете познавах само това относително спокойствие. Защото спокойствие тук няма, ти сам трябва да настроиш биологичния си часовник към динамиката на днешния и утрешния ден. 

В Големия град има много цветове, които никога не се изчерпват, стига да знаеш къде да погледнеш. Те са както вън, така и вътре. Забелязват се в хора и животни. Тук светлините не угасват дори през деня, тук кипи животът във всичките му форми. 

Аз обаче няма да говоря за Големия град, може би в едно друго време. Обичам този Град, но и в същото време го презирам. Познавате това чувство, предполагам.

Искам да продължа с една друга тема и както заглавието издава, тя ще бъде изцяло посветена на Малкия град.

Ще ви върна малко назад във времето.

Пролет е. Всичко навън се събужда от дългия зимен сън. Грее, цъфти и пее. Това е прекрасното време от годината, което кара всички негативни емоции, натрупани през мрачните, сиви дни, да излетят и да изчезнат. Прекрасното време, което дава възможност за дълги, изморителни и наситени с приключения пътувания.

Едно от тези пътувания ме отведе в Малкия град.

"Контраст." - това беше първото нещо, което си помислих, когато влязох в Града. Беше слънчево, всичко беше зелено, дърветата тъкмо бяха цъфнали и от тях се носеше свежо, пролетно ухание. Липсваше този натрапчив моторен шум. Липсваше и бързината. Времето не бе спряло, но се движеше с онези бавни темпове, които Големият град не може да си позволи. Хората също бяха в синхрон с този темп.

Разликите бяха осезаеми, дори придобиваха реални очертания. Такива очертания, които можеш да докоснеш с протегнатата си ръка. Не само ги чувстваш, но ги държиш и между пръстите си. Толкова силно и истинско.

Този Малък град, сгушен в полите на планината, ми предостави всичко онова, от което се нуждаех. Предостави ми спокойствие, предостави ми радост и онова позагубено качество, наречено човечност.

Хората в Малкия град общуват помежду си. Общуват с онези простички човешки маниери без излишна показност и споделят заедно и радост, и тъга. Те не търсят изгода, напротив. Те дават това, което имат - своята добрина и човечност. Знаете ли колко засрамена се почувствах, когато един обикновен човек ни предложи да ни покаже пътя към къщата? Почувствах се засрамена, защото първосигнално си помислих, че ще поиска нещо в замяна. На това ни е научил Големият град - липса на доверие и липса на безкористни дела. Тъжно, наистина. Може би на всеки един човек му е необходимо такова пътуване, за да отвори очите си. Защото Малкият град те прави по-добър. Прави те човек в истинския смисъл на думата. Такива, каквито трябва да бъдем - добри и отзивчиви.

В Малкия град лошотията не е напластена, но добротата е. Особено силно е концентрирана тя у възрастните хора. У тези беловласи баби и дядовци, които по цял следобед седят на пейките пред къщите си и чакат времето да мине. Тези старци, които са преживели толкова много и могат да ти дадат един огромен багаж от знания и любопитни факти, които цял куп професори не биха могли да ти предоставят, а именно защото тези хора са се учили от Живота. Без напътствия. А Животът в замяна е оставил дълбоки бразди по лицата им и белези по ръцете им. За да им напомнят за премеждия и успехи.

Природата е обгърнала Малкия град. Обгърнала го е така, както майка прегръща рожбата си. И като една истинска майка тя го покрива с балдахин, изтъкан от свежест, роса и нежност. Закриля го, а рожбата не отвръща поглед от своята майка. 

Всичко се свежда до това, че Малкият град има нужда от природата. Тя го прави това, което е. Тя му придава облик и го разкрасява с ефирните си цветове. Така разкрасен, Градът предава магията си на хората, защото хората имат нужда от тази магия. А тя съвсем не е сложна магия. Тя кара в сърцето ти, в душата ти да разцъфтят всички тези чудни емоции и качества. Защото, "общувайки" с природата, хората стават по-добри, по-ведри, по-леки дори. Тя е разковничето, тя е тайната на Малкия град, а Малкият град я пази ревностно и не я "споделя" с по-малкия си побратим - Големият град.

Малкият град е живописен и поетичен. Тук разцъфва любовта. Онази любов, чиста и недокосната. Любов към себе си, любов към ближния и любов към родното. Малкият град ни връща към корените, към това, което сме били преди, към това, от което сме тръгнали и, може би, към това, което ще бъдем.

Малкият град е гиздав и пъстър. Във всяко дворче на всяка къща има цветя, разцъфтели и красиви. Чисто е, спокойно е. Къщичките са мънички, непретенциозни. Хората са непретенциозни. Животът е простичък, елементарен. Всичко е различно.

Малкият град трябва да съществува, защото ние, като хора, имаме нужда от него. Той е като наша паралелна реалност, като място, на което да избягаме. Място, което да ни накара да погледнем вътре в себе си и да изкореним всички тези сурови и противни чувства, които Големият град ни насажда.

Малкият град въплъщава в себе си тишината и спокойствието, добротата и човеколюбието, истината и съкровеността.