Родих се на 30 март 1963 година в малко градче, недалеч от Дунава. Имена не искам да споменавам. Нека градовете там водят постоянна и ожесточена борба за откриването на моя произход.
Семейството ми бе бедно. Откакто се помня все сме живели в нищета. Баща ми работеше като джамджия или на по-достъпен език казано - стъклар. Трудеше се от сутрин до вечер, колкото да изкара пари за малко хлебец, сирене и сол. Месо у нас се ядеше само по празници и то не какви да е, а големи празници като Коледа и Великден.
Майка ми, която той обичаше лудо, беше шивачка и домакиня, разбира се. Благодарение на нейния талант със сестра ми винаги ходехме пременени в добре закърпени стари дрехи. И това бе нещо. Както се казва имахме ризи на гърбовете си.
Майка и татко се запознали на един събор в центъра на град Пловдив. Тя продавала своите ръкоделия там на една сергийка. А що за ръкоделия продавала, ей Богу! Златни ръце имаше тази моя мила майчица. Когато баща ми я видял, бил запленен от красотата ѝ. Даже изкусно направените покривки бледнеели пред нейната хубост. Тя била като "ангел небесен" с прекрасните кестеняви къдри, спускащи се като водопад по раменете ѝ. А очите ѝ...! Толкова кристално сини и ясни, сякаш стъклена повърхност. Честни момински очи! Дори годините не успяха да ги променят.
Неведнъж съм слушал за тази случка, затова така ясно мога да я предам. Даже в момента тя се разиграва в моето съзнание. Духовете на миналото оживяват!
Татко, майка и аз живеехме в една къщурка в края на града. Краят, краят, та направо си бяхме в гората. Току да прескочиш оградата и си там. Къщичката ни беше спретната, едноетажна. Нищо претенциозно. Имаше си пъстро дворче с много цветя. Моята майка обичаше цветята. Всяка пролет с часове коленичеше в цветните лехи, садеше, плевеше... и отглеждаше най-хубавите и ароматни цветя. Цял град ни завиждаше!
Играех в този двор от сутрин до вечер. Там имаше един голям орех, който летоска хвърляше дебела сянка. Сянка само за почивка след целодневната изнурителна работа. На този орех татко ми направи люлка. Първата ми люлка. Взе едно въже и една дъска и я направи. За мен това бе магия тогава. Впоследствие разбрах, че е сръчност, която баща ми беше така добър да предаде на мен. Ей, да знаете, люлеех се на тази люлка с часове! Чувах скърцането на въжето по клона, усещах как въжените нишки протриват ръцете ми, но въпреки това аз се държах здраво и със сетни усилия се залюлявах напред! Вятърът разрошваше косите ми и имах чувството, че всеки момент ще полетя, ще докосна небосвода и като бумеранг ще се върна обратно. Винаги протягах едната си ръка, когато люлката ме издигнеше нагоре и винаги имах чувството, че ще сграбча в шепата си някой пухкав бял облак... Не успявах, разбира се, но имах вярата, че някога и това ще стане. Тези желания, колкото и абсурдни да са, изглеждат осъществими, гледани през детската ни призма.
Семейството ми бе бедно. Откакто се помня все сме живели в нищета. Баща ми работеше като джамджия или на по-достъпен език казано - стъклар. Трудеше се от сутрин до вечер, колкото да изкара пари за малко хлебец, сирене и сол. Месо у нас се ядеше само по празници и то не какви да е, а големи празници като Коледа и Великден.
Майка ми, която той обичаше лудо, беше шивачка и домакиня, разбира се. Благодарение на нейния талант със сестра ми винаги ходехме пременени в добре закърпени стари дрехи. И това бе нещо. Както се казва имахме ризи на гърбовете си.
Майка и татко се запознали на един събор в центъра на град Пловдив. Тя продавала своите ръкоделия там на една сергийка. А що за ръкоделия продавала, ей Богу! Златни ръце имаше тази моя мила майчица. Когато баща ми я видял, бил запленен от красотата ѝ. Даже изкусно направените покривки бледнеели пред нейната хубост. Тя била като "ангел небесен" с прекрасните кестеняви къдри, спускащи се като водопад по раменете ѝ. А очите ѝ...! Толкова кристално сини и ясни, сякаш стъклена повърхност. Честни момински очи! Дори годините не успяха да ги променят.
Неведнъж съм слушал за тази случка, затова така ясно мога да я предам. Даже в момента тя се разиграва в моето съзнание. Духовете на миналото оживяват!
И така, това било любов от пръв поглед. Нямало как майка да не се влюби в този исполин, този снажен млад момък. Толкова строен, красив и силен! Вярно, малко мургавичък и чернокос, но любовта не пита, знаете.
Оженили се през 1961 година по взаимно съгласие на четирите родителски тела, сиреч моите баби и дядовци, мир на праха им!
Отпървом заживели в една малка къщичка в града. Винаги са ми казвали, че там им било много хубаво. Живели така спокойно и мирно, но трябвало да се изнесат. Не знам защо. Не ми казаха, дори когато навърших пълнолетие. Дълбоко заровена тайна, може би.
Преместили се в китното градче до красивата река Дунав, докато майка ми била бременна с мен. Там ме и родила. А що за раждане било! Шилаво теле съм бил. Насмалко не съм убил родилката. За щастие докторът бил кадърен и успял да спаси два живота. Винаги ще бъда благодарен на този човек - доктор Вънев или чичо Исмаил, както по-късно поиска да го наричаме.
Играех в този двор от сутрин до вечер. Там имаше един голям орех, който летоска хвърляше дебела сянка. Сянка само за почивка след целодневната изнурителна работа. На този орех татко ми направи люлка. Първата ми люлка. Взе едно въже и една дъска и я направи. За мен това бе магия тогава. Впоследствие разбрах, че е сръчност, която баща ми беше така добър да предаде на мен. Ей, да знаете, люлеех се на тази люлка с часове! Чувах скърцането на въжето по клона, усещах как въжените нишки протриват ръцете ми, но въпреки това аз се държах здраво и със сетни усилия се залюлявах напред! Вятърът разрошваше косите ми и имах чувството, че всеки момент ще полетя, ще докосна небосвода и като бумеранг ще се върна обратно. Винаги протягах едната си ръка, когато люлката ме издигнеше нагоре и винаги имах чувството, че ще сграбча в шепата си някой пухкав бял облак... Не успявах, разбира се, но имах вярата, че някога и това ще стане. Тези желания, колкото и абсурдни да са, изглеждат осъществими, гледани през детската ни призма.
Когато поотраснах малко, с баща ми заедно направихме къщичка в клоните на същия този орех. Беше дълъг и изморителен процес, но я завършихме за около седмица. Спомням си, че денят, в който видях тази къщичка готова, беше един от най-щастливите ми дни. Вероятно съм изпитвал много смесени емоции, като се тръгне от това, че работех рамо до рамо със собствения си баща и се стигне до момента, в който осъзнах, че си имам мое и само мое местенце на този свят. Никой не се допускаше в тази къщичка. Тя беше моето убежище, в което можех да избягам и да се отдам на мечти и игри. А как обичах да мечтая аз! Ей такъв мечтател съм и сега. Отвеян, разсеян...
Колко летни нощи съм прекарал в клоните на този орех. Слушах шума на близките дървета, песента на щурците и само звездите бяха моята светлина в тъмните вечери. Постилах едно меко одеяло на пода на същата тази къщичка и се изтягах доволен и изморен от сутрешните игри. Слагах ръце под главата си и гледах през малкото прозорче към звездното небе. Тогава въображението ми започваше да бушува. Създавах светове, които населявах със справедливи царе и смели рицари, красиви принцеси и работливи селски девойки. В тези светове нямаше тъга, нямаше лошотия. Добротата беше на почит и всички бяха щастливи. Не защото щастието ми липсваше на мен, напротив! Родителите ми създаваха толкова хармонична семейна атмосфера, държаха ме далеч от проблемите, дори когато поотраснах, за да разбирам достатъчно. Всичко се свеждаше до това, че щастието за мен беше пътеводната звезда и аз исках всички около мен да са ведри и усмихнати, дори моите въображаеми герои. Пък и така се разтушавах от учението, защото аз не бях прилежен ученик. Бях твърде саможиво дете и малко си падах хаймана, но кое малко момче не е?
После се роди сестра ми.
Люш.
Коментари
Публикуване на коментар