Детството - тази приказна, вълшебна част от нашия живот. Винаги се връщам към нея с доза умиление и малко носталгия. Може би, защото ясно осъзнавам, че това време няма да се върне, а на мен толкова ми се иска...
Спомняте ли си детското лято? Времето на ожулените колене, тебеширените пръсти и скъсаните маратонки? Помните ли ключа от дома, който висеше на връзка около врата ви? Моята връзка беше светлозелена и имаше точно един ключ на нея. Не два, не три, а само един! Сега е цяла връзка.
Помните ли безкрайните игри на криеница, когато се спуснеше нощта? Как сменяхме връхните си дрехи, за да може търсещият да ни обърка... И когато това се случеше, изпадахме в дива радост и смехът ни огласяше целия квартал.
Липсва ми това време, липсва ми много...
С най-голямо умиление си спомням за списъка с книги за летен прочит. Нямах търпение на края на учебната година да ни раздадат напечатаните листи със заглавия, за да видя какво ще преживея това лято. Ще пътувам ли в далечни страни, ще приключенствам ли заедно с разбойниците или ще скучая, седнала в най-високата кула на кралството? Това ме вълнуваше тогава и още от първия ден на лятната ваканция започвах да чета. Литературната искрица вече бе започнала да гори в душата ми, не е изгаснала и до днес.
В първи или втори клас ни бяха дали да прочетем "Ян Бибиян" и "Ян Бибиян на Луната" на Елин Пелин. Същият следобед аз отидох до близкото читалище и взех и двете книжки. До другия ден ги бях прочела и бях толкова запленена от тях, че няколко седмици подред се опитвах да си създам приятел като дяволчето Фют. Дори си имах рисунка-прототип, която е отдавна загубена някъде, но беше хубава рисунка. Още си я спомням.
Причината да се върна към тези спомени е, че скоро открих в едно от шкафчетата си прибраните детски книжки. Около час седях и ги разглеждах. Върнаха ме толкова назад във времето, че беше като едно реално пътуване. Тогава ми хрумна, че трябва да споделя с вас тези скъпи моменти, които книгите ми донесоха. В това шкафче има толкова много скътани съкровища. Малко са опърпани вече, но си спомням как детските ми ръчички с трепет разгръщаха страниците, четях текста и разглеждах с голям интерес илюстрациите.
Приказките бяха неразделна част от моето детство. Първо мама и татко ми четяха, след това започнах самичка. Различно е усещането, когато ти сам държиш книгата в ръцете си и разполагаш с цялото време на света, за да разучиш всяка думичка и картинка, ако има такава, разбира се. А в моите книжки винаги имаше много картинки.... и това ме подсеща за "Приказки и картинки" от Владимир Сутеев.
Владимир Сутеев е съветски автор и един от първите аниматори в СССР. Създава множество анимационни филмчета и илюстрира собствените си книги, което е добре дошло за нас, децата. Защото ние обичаме, когато има мъничко текст и много цветни картинки, които да разглеждаме.
В тази книжка има точно 13 кратки приказки, придружени с много пъстри и детайлни рисунки. Те бяха любимата ми част. Много често си измислях собствени истории, гледайки картинките. Така развивах въображението си.
Любимата ми приказка е "Капризната котка".
Любима ми е, защото илюстрациите показват постепенната поява на мечтаната от котката къщичка. Момичето рисува, докато котката дава наставления... Там оградка, тук езерце, а в него патенца. Всичко е наред, докато не се появява Бобик, кучето Бобик - заклетият враг на шарената котка. Изведнъж красивата къщичка с пълното дворче става противна на тази котка и тя, врътвайки опашка, си тръгва. Защото така правят Капризните котки.
"Не ми харесва къщичката ти, - казала Котката - Не искам да живея там!
И си отишла обидена.
Виждате ли каква капризна Котка!"
Ако имате тази книжка в личната си библиотека, не се колебайте, а я разгърнете, за да се потопите в магията на детството.
Йордан Стубел е друг автор на детска литература, по чиито книги аз се увличах. Горд притежател съм на две копия (не знам защо са две) на книжката "Омайни приказки и стихотворения".
Тази книжка също може да се похвали с красиви рисунки, но по-впечатляващи са няколкото стихотворения и двете приказки. Чели ли сте "Фрида и Кноли"? Или "Ало! Ало! Тук джуджето Тик!". Ако не сте, прочетете ги. Дори в зряла възраст ще ви харесат, защото са поучителни. Много поучителни!
На мен на сърце ми е приказката "Фрида и Кноли". Тя показва как извършената злина никога не остава неразкрита, а ние трябва да дадем прошка на извършителя, защото всеки заслужава втори шанс. Никой не се ражда зъл, средата и обстоятелствата го правят такъв. Стубел ни показва, че трябва да търсим добрината като лъч светлина дори и в най-тъмната нощ.
"Баба Жаба - врачката позната,
имаше си къщичка в гората.
Преди слънце билките береше,
а на месечина ги сушеше.
С тях цереше жабчета и жаби,
бръмбарчета и мушици слаби.
Баба Жаба диреха я всички -
Мравки и Щурчета, и Пчелички."
На последно място, но не и по важност, ще сложа любимите ми сборници с приказки.
Като дете най-много обичах приказките на Ангел Каралийчев - "Житената питка", "Снежното момиче", "Патаран и Цървулан" и още много, много други. Още от мъничка мама ме научи да преправям гласа си за всеки различен герой, защото по този начин го правя "по-истински". Да ви призная и до ден днешен си измислям гласове за отделните герои. Доста често те остават само в главата ми, но и това е достатъчно, за да им придам частичен облик.
Ангел Каралийчев предоставя изключително много герои, животни и хора, които да озвучавам. Спомням си, че приказките му ми звучаха много сурово и грубо, което не ми допадаше особено, но с годините осъзнах, че това е по-добрият начин да повлияеш развитието на детския ум. Достатъчно е само родителите ни да ни пазят под стъклен похлупак. Книгите съществуват, за да разтърсят света ни, дори в такава крехка възраст.
Както в българските, така и в чуждестранните приказки, които съм чела, има възможност да извадиш за себе си няколко поуки. Така приказките те учат и правят по гладък пътя, по който несигурно стъпваш с детските крачета. Много по-късно осъзнато, разбира се. Като дете, ти просто се увличаш по говорещите животни, вълшебните гори и ведрите селца с работливите селяни. С годините информацията уляга в ума ти и постепенно разбираш как и защо са написани всички тези редове. Вникваш в смисъла, което е същината.
Детските книжки дават тласъка към тази крепка литературна любов. Поне на мен ми го дадоха. Беше наистина силен тласък. Сега съзнанието ми е се изгражда с много по-сериозни четива, но винаги се връщам към корените. Към онези тънички книжки с големите печатни букви и набързо надраскани рисунки, защото те са първопричината толкова много да обичам да чета. Те ми показаха посоката, а аз сама, с несигурни стъпки, поех по неравния път. С годините стъпките ставаха все по-сигурни и по-сигурни, а пътят - не толкова каменист.
Коментари
Публикуване на коментар