Люлка (Част II)

Детството е чудно нещо, от мен да го знаете. В един миг ти си изцяло погълнат от него, посветен си в тайните му, а в следващия се намираш извън този сакрален кръг. По-лошото е, че осъзнаваш това едва след години, когато наистина навлезеш в света на възрастните, а шансът този свят да не ти хареса е огромен.
Е, на мен не ми допада този свят с непрекъснатите си отговорности, бързина и сивота. По тази причина честичко се връщам към онези слънчеви дни, когато бях едно безгрижно хлапе.

Безгрижен бях аз. Толкова безгрижен, че училището го бях сложил на заден план и по-голямата част от енергията и времето си посвещавах на игрите. В Долната махала, демек нашата, се събирахме общо 5 момчета - Жижи, Кало, Ваньо, Пешко и моя милост. По-късно дойде и Момичето, моята Далия, но за нея после.

Аз бях лидерът на тази наша бойна дружина. Измислях всички пакости, които можеха да се свършат за деня, а след това най-храбро поемах отговорност за всичко. Често ме пердашеха и наказваха, но това така и не ме спря да върша лудории. Другарите ми по съдба ги сполетяваше същото, но и те бяха неотлъчно до мен.

Спомням си, че през една особено топла лятна вечер влязохме в двора на леля Стефка и изпокъсахме всичките ѝ хризантеми с цел да ги продаваме на Летния събор. Тъкмо по това време баба Франи, местната сладкарка, беше заредила в Сладкарницата си нови лакомства. Помня ги така ясно, сякаш в момента стоят пред мен. Пандишпанени пасти с ванилов крем и шоколадова глазура. Бяха толкова апетитни, че петимата взехме веднага решението да се сдобием с някакви парици. И понеже на всички родителите бяха обикновени работници, все си ходехме с празни джобове. Тогава моята умна глава сътвори план да продаваме цветя. Хем ще изкараме някой лев, хем ще поработим за това. Цветя, цветя, но от къде? Е, сетихме се за леля Стефка и тъй като не я долюбвахме особено, решихме да прережем с клещи телената ограда на градината ѝ и да оберем цветята. Да, на теория звучи добре, но на практика направо си ни хванаха на местопрестъплението. Да ви кажа, такъв пердах не бях ял. Тогава на баща ми пестниците тежаха повече от обикновено. 

Майка ми, добра душа, разбрала каква е причината за това деяние, заделила малко парици и следващата седмица на масата в малката ни кухничка ни чакаха 5 пандишпанени пасти с ванилов крем и шоколадова глазура.

Бяхме неразделни с моите четирима другари и не само в игрите. Бяхме и съученици. Само Жижи беше по-голям от нас, но поради незнайно какви обстоятелства беше тръгнал с година по-късно на училище. Не оставяхме да го забрави, все му се подигравахме. Той пък, добродушкото, все не можеше да ни се сърди. Беше пълничко момче този Жижи, с черна къдрава коса и дебели очила. Без тях не виждаше и често му ги взимахме и ги криехме някъде, карайки го да си ги търси. Голям смях падаше.

Пешко пък беше като върлина - слаб и висок. Косата му, сламеноруса, все беше подстригана накриво. Голямата му сестра учеше за фризьор някъде по Столицата и върнеше ли се за лятото задължително изпробваше уменията си върху най-малкия брат. Родителите му пък не даваха и дума да стане да отиде при местния бръснар. Пешко със собствени усилия се опитваше да прикрие по-дългите кичури или местата, където не добре наострената ножица бе накъсала косата му. В интерес на истината точно на тези места косата му стърчеше като милион малки антенки.

Ваньо беше срамежливият другар. Ниско, притеснително момче, което носеше твърде големи за възрастта си дрехи. Казваше ни, че имал по-голям брат, който не живеел вече при тях, та той износвал старите му дрехи. Така и не го видяхме този брат, а пък Ваньо все навиваше ръкавите на ризите си си и крачолите на панталоните си. Така и не превъзмогна тази своя вродена свенливост, но пък имаше бляскав ум да измисля най-различни и интересни игри. Аз пък приписвах заслугите на себе си. Все пак бях лидер.

Кало, моят последен и обичан другар. С него сме родени на една дата от един и същи лекар. Добре че сме се родили в различни часове иначе не знам как чичо Исмаил е щял да се справи. 

Винаги ми е бил най-мил този Кало. Той беше като братът, който аз нямах. Разбирахме се без думи и приятелството ни беше непринудено като настъпващата пролет или отминаващото лято. И до днес сме в най-топли отношения. Трудно е да не сме, след като е женен за сестра ми.

Да, сестра ми. Моята по-малка сестричка. 8 години по-малка от мен, ако трябва да бъда точен. Обичам я толкова много, но като дете тя беше най-досадното същество, раждало се някога на тази земя!

Помня, когато майка ми роди и с баща ми я посетихме в местната болница. Аз ѝ носех цветя, защото знаех, че много ги обича. Не ни пуснаха при нея, видяхме я само през прозореца, а сестра ми не видяхме изобщо.
Мама беше бледа и изморена, но в очите ѝ блестеше онази топла искрица, която единствено смъртта беше способна да ѝ отнеме. Мама беше щастлива. Беше дала живот на единствената си дъщеря и сега нямаше да се разправя само с калното и мръсно момче, нейният син. Щеше да си има дъщеричка, която да учи, помощница, която да я отменя в домакинската работа и женска душа, с която да сподели тревогите си.

Скоро след това и двете, розови и здрави, се прибраха вкъщи. Къщичката ни беше мъничка. Състоеше, всичко на всичко, от три стаи и една баня. Имахме си малка кухничка-всекидневна с изглед към градината и две спални - едната беше на родителите ми, а другата беше моя.

Кошчето на сестра ми беше сложено в стаята на родителите ми. Нощем чувах нейния плач и нежния глас на майка, която ѝ пееше приспивни песни. Така успиваше и мен. Обичах майчините песни, обичах гласа ѝ. Този нейн кротък и тих глас, без капка злост в него. Вероятно и сестра ми го е обичала, защото бързо-бързо заспиваше.

Помня бебешката ѝ миризма, която се носеше из цялата къща. Миришеше на чистота и невинност. Често взимах сестра си в ръце и поставях носа си върху мъничката ѝ главица. След това вдишвах дълбоко, за да може тази миризма да стане част от мен. Тя успяваше някак да ме върне назад, във времето, когато аз бях бебе, въпреки че нямам почти никакви спомени от тогава. Важното бе, че аз имах усещането, че пазя такива спомени.

Сестра ми получи хубавото българско име Елисавета. Растеше с бързи темпове, като гъба след пролетен дъждец, и скоро се наложи да я взимам навсякъде, където ходя аз. По-неприятното бе, че тя непрекъснато задаваше въпроси. За всичко! Беше любопитна по природа и черпеше информация от всичко и всички.

Елисавета бе красиво дете с черната дълга коса, големите сини очи и дълбоките трапчинки на двете ѝ розови бузки. Косата ѝ винаги бе сплетена на плитка, мама рядко я пускаше да ходи разрошена. Плитката ѝ неизменно завършваше с панделка, чийто цвят отиваше на роклята, с която бе облечена. Сестра ми беше като извадена от картина.

Израсна и красива девойка, а сега е прекрасна майка и съпруга. Гледайки я, аз се сещам за мама. Виждам я в очите ѝ, в усмивката ѝ, дори в начина, по който разговаря с мен или децата си. Толкова много е наследила и съхранила от нея.

Елисавета бе моят най-голям враг и моят най-добър приятел едновременно. Често се карахме, най-вече защото винаги искаше да играе с мен и моите другари, а ние нямахме нужда от момиче точно в този момент! Когато бях разстроен обаче, за пореден път набит от баща ни, тя сядаше до мен и ме поглеждаше с прекрасните си сини очи. Винаги ме питаше защо не плача. За нея плачът бе начин да се освободи от неприятните усещания, но аз бях мъж и не можех да си позволя да плача пред малката си сестра. Тогава, за мен, сълзите бяха признак на слабост. По-късно осъзнах тяхната сила.

Елисавета бе моята опора, моят смисъл да възмъжавам. Колкото повече растяхме, толкова повече закрила получаваше тя от мен, въпреки че, Бога ми, не ѝ беше нужна. Тя беше мъжко момиче, и днес е, и сама се пазеше и защитаваше от лошотиите на времето. Много по-късно тя ми каза, че съм бил нейният модел за подражание, докато растяла. Искала да бъде като мен - силна и смела, да е способна да приема неуспехите с високо вдигната глава и скромно да жъне отличията, с които я награждаваше животът. Това, което не осъзнаваше е, че беше много повече от това, което искаше да постигне. 

Тези неща, разбира се, се случиха в един много по-късен етап.

Люш.