"Да убиеш присмехулник" и "И страж да бди на пост" от Харпър Ли

Има едно такова понятие, наречено "класическа литература". Никога не съм знаела какво точно се крие зад тези две думички, защото те, като словосъчетание, винаги са ми звучали прекалено общо. Като запален читател се стремя да поддържам някакви "стандарти" що се отнася до книгите, които чета. От една страна, може би, класическата литература поставя тези стандарти, но от друга не съм съвсем сигурна, че е така. Всичко се корени в това, че аз самата не разбирам понятието, не знам какво стои зад него. Това, което успях да разбера след години усилено четене е, че съвсем спокойно човек може сам да си създаде представа за класиката в литературно естество. След поредица от "проба-грешка" в главата си съставих мислен списък, посветен изцяло на книгите, които с удоволствие бих прочела или препрочела. В този мой мислен списък влиза и "Да убиеш присмехулник" на Харпър Ли, а също така и скоро публикуваното продължение "И страж да бди на пост", въпреки че прочетох много противоречиви отзиви именно за нея. Е, аз пък не се влияя толкова силно от хорските нагласи що се отнася до книгите и предпочитам сама за себе си да преценя дали тази книга си заслужава или не. Така направих и с "И страж да бди на пост".

Харпър Ли е изключителна писателка. Тя пише толкова непринудено, простичко и живо, че картините и героите сами рисуват очертанията си в главата ти. Не съм изпитвала затруднения в четенето на "Да убиеш присмехулник", а това се отнася и за втората част. Прочитането и препрочитането вървяха много леко, подобно на сън, в който виждах този мъничък американски град и неговите обитатели, всеки със собствен цвят. Обожавам такива книги, защото те успяват да подчертаят съвсем очевидни теми, за които можеш да разсъждаваш с часове. Храна за ума, както се казва. И ги подчертават по такъв начин, че това не ти се струва натрапчиво, а напротив - съвсем приятно и дори проявяваш нескрито любопитство.

"Да убиеш присмехулник" е една от книгите, които е хубаво да бъдат прочетени. Не искам да казвам "трябва", защото би звучало много заповедно, но пък мислено ще подчертая "хубаво" с две големи, червени черти. Само отбелязвам.

Аз прочетох книгата късничко, поне по мое мнение. Бях вече в 20-те си години, когато ми попадна в ръцете. Изчетох я много бързо и останах много доволна, че имах възможност да се докосна именно до такава история. Историята като история не е толкова комплексна и наситена с действия и персонажи, но пък е специална посвоему. Специална е, защото тя олицетворява детството. 

Представете си го така - тази книга е едно малко дете и като такова то е нетърпеливо да ви сподели всичко, което го вълнува, независимо дали вие го разбирате или не. По детски то ще ви преведе през своите радости и тревоги, ще ви посочи грешките на възрастните и ще ви накара да погледнете през една различна призма, която пречупва житейските моменти и ги разделя на съставните им части. Защото детето трябва да знае, то анализира, то се рови, за да намери истината и то тази истина, която то инстинктивно ще разбере, че е същинската, неподправена истина.

Докато държите детето за ръка и то ви превежда през неговата реалност, вие ще се смалите дотолкова, че да можете да преминете през всички онези моменти, през които то иска да преминете. Това дете ще премахне вашите предразсъдъци и ще отвори един бял лист в съзнанието ви, за да започнете отначало, а началото винаги носи със себе си глътка свеж въздух.

"-Никога не можеш да разбереш един човек, докато не обмислиш нещата от неговата гледна точка.
-Как така, сър?
-... Ей така, докато не влезеш в неговата кожа!"

Моята книга е едно старо издание от 1981 година с твърди корици и около десетина рисунки в него. Напечатано е върху вестникарска хартия, която с времето е пожълтяла и е придобила специфичния аромат на стара книга. В краищата на някои страници буквите са закачливо разтеглени, което показва несъвършенството и скрития хумор на печатарското изкуство. От толкова много отваряне краищата на корицата са подлепени с тиксо, в противен случай гръбчето би се откъснало. Да, книгата е стара и детето, по ирония, е старо, но пък много скъпо за мен. Не знам дали някога сте изпитвали привързаност към неодушевен предмет, но аз я изпитвам всеки ден към голям брой от книгите си. Те са моето богатство и аз ги пазя като очите си.

Както и преди бях написала, много обичам книги с рисунки в тях. Не от тези натрапчиви, цветни рисунки, а бързо "надрасканите", в които си личи замахът на художника и непринудеността, с която той го прави. В повечето случаи рисунките не съвпадат с образите в моята глава, но е хубаво да погледнеш през чуждите очи. Още един плюс на тази книга.

"Да убиеш присмехулник" е историята на едно малко момиче, което преминава през трудните години на своето израстване. Тя се сблъсква с многобройните предразсъдъци на възрастните и техния сложен свят. Като всяко дете тя приема новостите без излишно предубеждение - това момиче не прави разделение между цвят, пол и възраст. Тя приема хората като хора и животните като животни. Със своята детска наивност Джин-Луиза Финч се опитва да покаже на възрастните правотата си, без дори да съзнава това. Тази правота е толкова истинска и неподправена, но е присъща единствено на децата. Възрастните хора, навлизайки в своята реалност, биват оперирани от това качество. Ето защо трябва да съхраним детското в нас. Загубим ли го и ние сме загубени.

"-Знам всичко това, Скаут. Стана ми лошо от начина, по който говореше. Направо ми стана лошо.

-Но той така трябва да постъпва, Дил. Нали водеше кръстосан...

-Да, ама по-рано не се държеше така, когато...

-Дил, другите бяха негови свидетели.

-Защо тогава мистър Финч не се държа така с мис Майела и стария Юел, когато им води кръстосания разпит. Как само му викаше "момко" и му се надсмиваше и при всеки негов отговор поглеждаше към съдебните заседатели.

-Какво искаш, Дил, в край на краищата, той е черен.

-Пет пари не давам. Не е справедливо да се държим така с тях. Никой няма право да говори така... просто ми се повдига."

Действието и в двете книги се развива в малкото американско градче Мейкомб. То е откъснато от динамиката на големия град и в него всички хора са роднини по една или друга страна. В това градче цари спокойствие и е настанала една известна рутина в живота на хората, но не и на децата, разбира се. Всеки ден те се опиват от свободата на своите действия и измислят игри, които могат да играят с часове. А най-хубаво е, когато дойде лятото и няма училище. Тогава сякаш цялото време е пред тях.

Когато си дете, реалността е по-различна за теб. Тя е толкова далечна, но в същото време и толкова близка, че само посягайки с ръка можеш да я докоснеш. Реалността е в теб и ти си в реалността, ти я създаваш. Защитен си от грижите и главоблъсканиците на "възрастния" свят и най-големият проблем, пред който вероятно се изправяш е, че дъвките в джоба ти са свършили или навън е заваляло неочаквано и трябва да останеш вкъщи. Това ни представя и Харпър Ли в книгата си, но тя загатва и редица други неща.

Докато четях си представях как тя самата се е върнала в детството си и е разказала случки от там. Спомнила си е всички онези детски трепети, свързани с призрачните съседски къщи и с още по-призрачните им обитатели. Защото за едно дете това представлява голям интерес. Сигурна съм, че всички от вас са имали по един Бу Редли в живота си, защото аз определено имах. Всяко дете има нужда от такъв персонаж. Той е интересен сам по себе си и е една неразрешима загадка, която всяко по-любопитно дете ще се втурне да разрешава. Така се случва и със Скаут и Джем Финч.

"-Скаут, започвам да разбирам нещо. Започвам да разбирам защо Бу Редли е стоял толкова време затворен в къщата си. Защото просто е искал да седи вътре."

Силно впечатление и в двете книги ми направи родителската фигура, която Ли е пресъздала в образа на Атикус. Самотен баща с две подрастващи деца, който се опитва да направи всичко възможно, за да ги отгледа както трябва и, най-вече, за да ги направи хора. Атикус е от онези честни мъже, които не могат да пречупят себе си, да пречупят принципите си и да изменят на своята природа. Той е такъв, какъвто е. Не може да бъде един в града и друг - вкъщи. Атикус възпитава децата си в духа на свободата и интелекта. Той чете с тях местния вестник и книгите, които са предназначени за пораснали умове. Не ги изолира от професията си и нейните проблеми, говори с тях свободно, служейки си с адвокатски термини. Всички тези неща оформят облика на Джем и Скаут, техните възприятия и разбирания.

Втората книга - "И страж да бди на пост", не е толкова добра, колкото първата, но успява да те пренесе в онзи свят, който Скаут се опитва да изобрази в "Да убиеш присмехулник".

В тази книга Джин-Луиза Финч вече е пораснала, но е запазила наистина много от малката Скаут. Тя е вече независима девойка, която живее в големия град, но така и не е успяла да стане "истинска дама", както толкова много желаеше скъпата ѝ леля Александра. Въпреки това в порасналата Джин-Луиза се забелязва онази твърдост, която тя проявява и като дете. С натрупването на годините тя не е променила и частичка от убежденията си за равноправие - за нея няма значение дали цветът на кожата е тъмен или светъл. Тя вижда във всеки човек същество с разум и чувства и фанатично защитава тези свои виждания. 

"-Какво прави един фанатик, когато някой оспори мнението му? Не поддава. Остава твърд. Дори не се опитва да слуша, само отблъсква. А ти беше буквално обърната наопаки от баща, какъвто няма на този свят, затова удари на бяг. И как бягаше само. Откакто се прибра, несъмнено си чула някои доста обидни приказки, но вместо да се нахвърлиш слепешком върху виновника, ти се завъртя и побягна. На практика каза: "Не ми харесва как постъпват тези хора, тъй че не се интересувам от тях". Но ще е по-добре да се заинтересуваш, иначе никога няма да пораснеш. Склонна си да не даваш в ума си свободно пространство за ничии идеи, независимо колко глупави ти се струват."

Доктор Финч, чичото на Скаут, е другият образ, който, за мен, изпъква наистина много в тази книга. Той е ексцентричен, отнесен, малко луд, може би, но въпреки това здраво стъпил на земята. Той е от онези герои, които носят със себе си свежестта на пролетната утрин. Именно такива герои разнообразяват историята и ти дават основа, върху която да изградиш размислите си.

"Всеки човек е остров, Джин-Луиза, всеки е страж в своята съвест. Няма такова нещо като колективно съзнание."

И двете книги - "Да убиеш присмехулник" и "И страж да бди на пост", са изпълнени с много разсъждения, обхващащи различни теми, които и до днес са актуални. Начинът, по който са написани, ги прави много приятни за четене, ненатрапчиво ви карат да се замислите върху неща, с които се сблъсквате непрекъснато в ежедневието си. Мисля, че тази близост, която се изгражда, докато четете тези книги, е най-важна за вникването в историята, написана в тях. Сами ще се уверите, ако ми гласувате доверие и отворите поне едната. А аз ви гарантирам, че прочетете ли първата книга, няма как да не стигнете и до втората.

"Присмехулниците са напълно безобидни и пеят, за да ни веселят. Те не ядат нищо от градините на хората, не си правят гнездата в плевните, само пеят от сърце за нас. Затова е грях да убиеш присмехулник."