Люлка (Част III)

Когато си дете, всеки изгрев оповестява началото на ново приключение, а всеки залез води до неговия край. Нощите служат за почивка, за презареждане на батериите и за вдъхновение за следващия ден. Нищо сложно, а по детски наивно.

Да си дете означава да имаш сърце, голямо колкото една канара. Детското сърце заема около 2/3 от обема на гръдния кош, образно казано. То е толкова голямо, че може да побере цялата любов и светлина на света. С годините започва постепенно да се смалява, докато накрая почти изчезне, въпреки че остава там, наглед непроменено.
Детето е едно особено същество, което е дарено със силата да блести като ярка искрица в тъмна стая. Само времето е способно да угаси тази искрица, но не напълно...
Аз пазя моята искра някъде дълбоко в себе си. Понякога тя се опитва да осветли цялата обзела ме тъмнина, а в други случаи едвам мъждука. Ще ви разкажа обаче за нейното прелестно сияние...

Когато бях малък, не боледувах често, но разболеех ли се задължително пазех леглото около седмица. Това бяха едновременно най-лошите и най-хубавите ми моменти. Лоши, защото другарите ми по цял ден играеха или бях в школото, а аз си седях вкъщи под завивките и ми беше позволено да гледам единствено през прозореца. А това, повярвайте ми, за мен бе мъчение... Бях готов с горещото чело и свирукащите гърди да изляза навън, само за да усетя повея на вятъра и гальовната милувка на слънцето. 

Единственото предимство на моето боледуване бе, че майка ми беше неотлъчно до мен. Често тя дори си постилаше походното легло в моята стая, за да е близо, в случай че имам нужда от нещо. Помня моментите, когато изгарях от температура, толкова висока, че дори сънят ми бе накъсан. Тогава моята майка слагаше мъничката си бяла ръка върху челото ми. Усещах хладната ѝ длан и меката ѝ кожа, която миришеше на... на мама. И до ден днешен не мога да ви опиша тази миризма. Тя е толкова специфична и я пазя крепко в моето съзнание, защото ми е скъп спомен. Вярвам, че така трябва да остане - недокосната от думи, но усетена от мнозина.

Помня майчината ласка, с която израснах. Помня силната ѝ прегръдка и ароматът на косите ѝ. Помня ръчицата ѝ, която хващаше моята, когато имах нужда от подкрепа. Помня болезнения укор в очите ѝ, когато бях направил някоя пакост. Помня усмивката, която сякаш озаряваше целия ми ден. Помня моята майка, която бе моят свят. И всичко това го помня, защото е преминало през детското ми сърце и до ден днешен подхранва моята искрица.

Когато бях дете, аз бях обграден с любов. Това, до голяма степен, ме изгради като човек, но мисля, че най-силно повлия и създаде тази нужда да споделям обичта с познати и непознати. Малкото момче в мен се пробужда, връщайки се към тези спомени. Това малко момче даваше толкова много от момчешката си любов...

Помните ли първия си любовен трепет? Първият път, когато момичето на мечтите ви срещна погледа ви? Моментът, в който я видите и сърцето ви сякаш спира за миг? О, аз помня толкова добре всичко това. Помня моето момиче, моята съвършена Далия и до днес...

Зимата на 1975 година беше изключително люта и тежка. Имаше много сняг, на преспи, и пътищата се бяха превърнали в малки пътечки, по които ние, някак, успявахме да се придвижим от една точка до друга. Училището беше затворено, тъй като не можеха да го отопляват и всички ученици бяхме пуснати в дървена ваканция. Ура! Сега разполагахме с цялото време на света и, може би, с всичкия сняг, от който имахме нужда, за да се целим със снежни топки, да строим фортове и снежни човеци.

В един от тези зимни дни моите другари и аз бяхме успели да стигнем до центъра на града, където обикновено, при такова време, се устройваха грандиозни боеве със снежни топки. Всички деца от градчето се събираха там и започваше една ожесточена борба. Разделяхме се на отбори, построявахме защитните стени и започвахме войната. В този ден избраха мен за капитан на отбора и аз, разбира се, се постарах да събера най-силните "войници". Капитанът на другия отбор обаче беше моят заклет враг Ицко, който не ми отстъпваше по изобретателност и хитрост, но аз бях решен днес да стана победител.

Когато "съдията", в лицето на Жижи, даде сигнал за начало на играта, всички заехме позиции в предварително построените фортове и боят започна. Моята стратегия беше свързана с това да направя колкото се може повече снежни топки, за да разполагам с цял арсенал и да обсипя с тях противника. Докато се криех умело зад една от стените на форта и бях зает с оформянето на особено голяма снежна топка, погледът ми бе привлечен от някакво движение, встрани от мен. Повдигнах глава и погледнах точно в тази посока и тогава... я видях. 

Тя беше като пъстро видение на белия фон. Стоеше там и наблюдаваше с интерес играта. Вероятно дълго време съм я гледал, защото тя се обърна към мен и ме погледна с големите си кафяви очи. Това бяха най-красивите очи, които бях виждал до сега. Сърцето ми се разтупа силно и усетих как приятна топлина сякаш се разля по цялото ми тяло. Дали това беше причината или пък усилващата се глъчка около мен, не знам, но аз се изправих и с току-що направената топка уцелих Ицко точно в носа. Той не го очакваше и леко залитна, поради което се препъна в клечащото зад него момче и двамата се строполиха в снега. Аз се засмях победоносно и със светнали очи се обърнах в посока мястото, където стоеше девойката. Тя обаче вече не бе там. Потърсих я с поглед, но не я открих никъде. Триумфалният миг за мен бе приключил.

Спомням си, че същата вечер се прибрах с наведена глава вкъщи. Не бях гладен, не бях и жаден, чувствах се напълно празен и исках просто да се скрия в топлите си, дебели завивки. Единственото, което ме вълнуваше беше светлият спомен за онова видение, което сякаш бе кацнало върху белия, пухкав сняг. Заспивайки, в ума ми изникна то, момичето с червеното палто, чиято коса се спускаше на дълги, руси къдри около кръглото ѝ бяло личице, а червената баретка стоеше небрежно върху мъничката ѝ главица. Кафявите ѝ очи все така гледаха право в мен.

Искрицата заблестя с ярка светлина при този спомен.

Люш.