Да бъдеш...

Да бъдеш означава да живееш.

Да бъдеш означава да чувстваш.

Да бъдеш означава да си.

Очите ти се отварят и съзират необятния хоризонт. Бели облаци, като накъсан памук, лениво се движат под въздействие на въздушните течения. Слънцето грее и гали с топлите си лъчи всяка жива твар. Очите се притварят, поглеждайки към него, и го обгръщат. Кожата усеща топлата ласка върху себе си. Кръвта мигновено се стопля. Белезникави петна изпъстрят пейзажа.
Тялото ти усеща движението. Само напред. Без отклонения, без завои. Едно безкрайно движение на един автомобил. Ръката ти е протегната през отворения прозорец и между пръстите преминава вятърът, горещ и плътен, сякаш може да бъде уловен. 
Тялото ти усеща ускорението и сърцето ти заблъсква все по-силно в гърдите. Адреналинът се разлива като разтопена мед по кръвоносните съдове, които се свиват. Усещаш топлина и порив към непознатото.
Очите ти са широко отворени, зениците са разширени, въпреки силната светлина. Погледът ти обхваща пътя, който сякаш няма край. В далечината, по цялото протежение на напукания асфалт, се вижда миражът - онази пречупена и отразена светлина на границата земя-въздух. Този мираж обаче се плъзга все по-напред и по-напред, изчезвайки от предишното си място. Неуловим, неусетен, неописуем.
Вдишваш дълбоко въздух. Силната миризма на лято се усеща дори на този междуградски път. Хиляди молекули, различни по форма и състав, дразнят обонятелните ти рецептори и предизвикват появата на дълбоко заровени в съзнанието, прашни спомени. Спомени от един друг, но не по-различен живот. Спомени за безгрижие, свобода и безвремие. До време.
Сърцето ти се успокоява. Туп, туп, туп...
Очите ти се затварят. Тъмнина обгръща съзнанието ти и то се пренася на едно друго място. Сякаш. 

Тук няма картина, няма образ, но има усещане и то силно. Усещаш протегнатите нагоре, множество клони, обгърнати от стотици зелени листа. Вятърът, като ласка, преминава през тях и ги кара да потрепнат едва забележимо. Усещаш как хиляди крачета пъплят по грапавия, кафеникав ствол, устремени към собствените си дела. Усещаш корените, вкопани дълбоко в земята. Корени, които пулсират от живот и изпращат живителните сокове нагоре, право нагоре, все нагоре. Земята, като майчина прегръдка, ги обгръща и години наред поддържа искрицата жива. Усещаш как кислородните молекули струят като фонтан от теб и се разпръскват в пространството. Усещаш как те биват жадно погълнати и заменени.

Това е усещане за крехка като стъкло вечност. 

Едно сепване и очите ти се отварят. Пътят, като безбрежен океан, се разстила пред теб. Виждаш неговата сивота и еднообразие. Чуваш познатите, приглушени звуци на работещ двигател. Усещаш движението и неусетно затваряш очи.

Взорът ти е обърнат към слънцето. Долавяш парещата му ласка, но не можеш да го съзреш. Жълтите ти листенца са в плен на неговата светлина. Стъблото, дълго и зелено, се спуска заедно с хилядите други стъбла около теб до земята и жадно впива корените си в нея, защото тя е живителната сила. Зелените листа, подобно на ръце, изпълняват сложен танц и се докосват до другите наоколо, предавайки особена вибрация. Жълтата ти корона, като разрошената коса на непослушно дете, се развява от вятъра. Ти обаче търсиш слънцето. Непрестанно. То е твоят повелител, твоята посока.

Жужащи създания отнасят част от теб някъде далеч, където ти не ще достигнеш, но ще бъдеш там. Ден след ден, месец след месец, година след година. Ще бъдеш там, но никога същият. Началото е твоето призвание, краят потъва в тъмнина.

Ново сепване, но този път очите ти не се отварят.

Разперваш криле и се отправяш устремно нагоре към синьото небе. Усещаш вятъра и свободата, като наркотик, се влива в жилите ти. Виждаш света като на длан, едновременно толкова близък и толкова далечен. Рееш се свободно, а под теб животът си тече. Отправяш се към клоните на близкото дърво и умело кацаш в направеното от теб гнездо. Вътре, сгушили се една в друга, те чакат твоите рожби. Писукането им сгрява малкото ти сърчице. Скриваш ги под меките си крила и така този миг се превръща в спомен. Пъстър, кратък спомен.

Една по една рожбите ти застават в края на клона и непохватно разтръскват криле, спускайки се към земята. Усещаш тяхната болка, когато падат върху меката трева. Загрижено се спускаш надолу и търпеливо ги учиш на първия им полет, използвайки себе си като пример. Знаеш, че трябва да го направиш, но изпитваш странна тъга, тъй като излетят ли, няма да се върнат. Частица от теб се откъсва с тях. 

Очите ти отново се отварят, лениво, бавно. Движението не спира, тялото ти му се подчинява. Усещаш еднообразните вибрации и виждаш еднообразния пейзаж. Крайниците ти са приятно изтръпнали, а съзнанието ти сякаш е отворило една нова, чиста, бяла страница, върху която да сътвориш момента. Мислите са твоята четка, а спомените - ярките боички. Със затворени очи ти създаваш чудеса. В този момент ти беше, ти си и ти ще бъдеш.