"Хартиени градове" е първата книга на Джон Грийн, която прочетох. Хареса ми, но едновременно с това и не ми хареса. Трудно е за обяснение, наистина. Историята на тази книга оставя много противоречиви чувства да бушуват в теб.
Тук и само тук ще спомена, че това е "тийнейджърски роман", макар много, много да не харесвам лепенето на етикети. Ще го направя по изключение, защото ми се струва добра идея да се погледне отвъд това и да се стигне до същността, че книгата е доста повече от етикета, който са ѝ лепнали.
Книгата започва с думите:
"Ето как си обяснявам нещата - на всеки човек му се случва някакво чудо."
И продължава:
"Ето го моето чудо: от всички възможни къщи във всички възможни квартали в цяла Флорида аз се оказах врата до врата с Марго Рот Шпигелман."
"Хартиени градове" е книга за търсенето и намирането. Търсенето и намирането на собствената същност. Това не е просто поредният роман, благодарение на който да убиеш малко време. Идеите в него са много дълбоки и в същото време се показват на повърхността на напечатаните букви.
Действието в книгата се развива бавно, дори бих казала прекалено бавно, но това дава възможност на читателя по-пълно да "влезе" в обувките на Куентин. Заедно с него, след всяка прелистена страница, четящият започва да изгражда съществуващия несъществуващ образ на Марго Рот Шпигелман.
Изпитвам някакво странно удоволствие да пиша и изричам цялото ѝ име. В него има странна магия, непреодолим магнетизъм, както в героинята, която е създал Грийн.
"Марго винаги е обичала мистериите. И след всичко, което се случи по-късно, започнах да вярвам, че тя толкова много обичаше загадки, че в крайна сметка самата тя се превърна в такава."
Марго Рот Шпигелман е от тези хора, които ти е трудно да опишеш. Всеки от нас има такъв човек в живота си. Ти го виждаш, стои пред теб, говори, усмихва се и прави това, което всеки човек прави, но той не е точно там. Образът му е някак размит, въпреки че е кристално ясен. Виждаш го със собствените си очи, но за него е трудно да се побере в тях. Мисля, че Джон Грийн е улучил право в десятката с този образ. Не съм вярвала, че може да бъде описан толкова добре.
Въпреки тази мистерия, която се кълби като мъгла около Марго, с напредването на историята читателят разбира, че тя е момиче, тръгнало на пътешествие, за да потърси и, може би, да открие себе си. Самата тя не се задоволява с установения живот - да се дипломира, да създаде семейство, да изучи децата си и... след това колелото отново да се завърти. Тук Грийн доста изкусна вплита онази нишка, чието съществуване вълнува всички ни, а именно - неизвестността, примесена с приключенски дух, смелост и голяма доза несигурност, което прави цялото ни съществуване вълнуващо.
Джон Грийн иска да покаже на читателя, че във всеки един от нас се крие авантюрист, който е готов, без причина, да скочи в колата и да потегли в неизвестна посока. Поставяйки главния герой Куентин в такава ситуация, на страниците на книгата разцъфва един нов образ - свитото и притеснително момче изведнъж се превръща в безразсъден авантюрист, безстрашен откривател, тръгнал по петите на изградения от него образ на любимото момиче. Това пътуване го променя, отваря очите му за много неща, за които е бил сляп преди. Отваря очите и на читателя.
"Толкова е трудно да тръгнеш. Докато тръгнеш. И когато тръгнеш, разбираш, че това е най-лесното нещо на света."
Това, което ме впечатли най-много в книгата е, че авторът използва определени пасажи от поемата на Уолт Уитман "Песен за мен самия", за да обясни, поне отчасти, човешката природа. Тази поема е написана по изключително необикновен начин, но благодарение на нея по-дълбоко успяваш да вникнеш в посланието, което Джон Грийн, употребявайки Уитман, иска да предаде. Точно този момент в книгата ме наведе на мисълта, че това не е просто поредният "тийн роман", както изглеждаше от първите страници, а история, която е написана като апокрифно послание, което успяваш да "разкодираш" едва на последната страница. Тази загадка, този скрит смисъл задържат вниманието ти до края и ти "поглъщаш" жадно страница след страница.
"Завещавам себе си на почвата, за да израсна
от любимата ми пролетна трева, ако ти трябвам
погледни отдолу на подметките на твоите обувки.
Ти трудно ще узнаеш кой съм аз и какво възнамерявам
и въпреки това ще бъда твойто здраве
и ще филтрирам, ще пречиствам твойта кръв.
Като пропуснеш веднага да ме намериш, не губи кураж,
изгубиш ли ме на едно място, търси на друго,
аз някъде съм спрял да те дочакам."
Историята в тази книга е многопластова и сложна. Аз не мога и не искам да обхвана всичко. Желанието ми е единствено да предизвикам вашия интерес и, виждайки книгата в книжарницата, да я вземете без да имате предразсъдъци за нея. Сигурна съм, че ще останете изненадани какви съкровища крие тази книга, защото аз наистина се радвам, че ѝ дадох шанс.
"Това е град от хартия. Наистина. Погледни, Кю, погледни всички тези еднопосочни глухи улици, които завиват наобратно към себе си. Всичките тези къщи, все едно са били построени с една-единствена цел - да се разпаднат. Всичките тези хартиени хора в техните хартиени къщи. Горят бъдещето си, за да са на топло. Всичките тези хартиени деца, които пият бира, която някой задник им е купил от някой хартиен магазин. Всеки е откачил заради някаква мания да притежава разни неща. Всичките тези неща, които хората искат да притежават, са тънки като хартия, късат се като хартия. И хората са така, прозрачни са и се мачкат като хартия."
Коментари
Публикуване на коментар