Моето име е Аглая. Живея с родителите си в една голяма, двуетажна къща в покрайнините на Деветия град от Черешовото кралство. Всъщност Деветият град е и последният град от нашето кралство. Интересното е, че градът е създаден първи, но е станал девети поради редица обстоятелства - лошо управление, бърз морален упадък и напускането на голям брой жители поради първите две причини. Това обаче е било много, много отдавна. Толкова отдавна, когато моята прабаба е била дете. Сега нещата са различни. Градът ни цъфти и е препълнен с граждани и пришълци (или, както татко обича да ги нарича, туристи). Въпреки това градът запазва името си. В наше време Деветте града не са "подредени" според културното и икономическото си развитие.
"... И всеки град запазва името, дарено от Бога и дадено му от хората преди векове." - това гласи един от кралските устави. Не че съм много добре запозната, но подочувам това-онова от татко. Той е много навътре в политиката и дори се познава с Краля, който, по мое мнение, е поне на 100 години, но изглежда на не повече от 50. Интересно, наистина, но затова после.
Черешовото кралство е красиво, приказно и магнетично. Или поне вярвам, че е такова, защото до сега не съм излизала от пределите на Деветия град. Въпреки това, чрез разказите на татко, аз се отправям на толкова вълнуващи пътешествия, каквито само неговите думи и моето въображение могат да сътворят! Силно вярвам, че един ден ще обиколя това кралство и ще се отправя към по-далечните земи, също като баща ми.
Татко е пътуващ търговец. Търгува с различни стоки - екзотични подправки, плодове, ръчно изработени бижута, дрехи и дори животни. Пътува много и често отсъства от вкъщи. Свикнала съм с неговата липса, защото откакто се помня е така, но силно ценя миговете ни заедно. Напоследък те се случват все по-рядко във времето, тъй като търговията му се разраства и дори се говори, че ще достигне и до Вишневото кралство. Може би са само слухове, тъй като той и дума не обелва по този въпрос, но аз искрено се надявам това да се случи, въпреки че знам, че тогава почти няма да го виждам. Това обаче са жертвите, които трябва да направиш, когато си сред доверените хора на Краля. Това е високо звание и поради тази причина притежаваме много "привилегии" в обществото - движим се сред отбрани хора, посещаваме най-изисканите събития в града, живеем в голяма къща с многобройна прислуга, посещаваме най-елитните училища и, разбира се, разполагаме с много пари. Мен ако питате, това е бреме, а не привилегия, но за съжаление на хората не им се дава възможност да изберат в какво семейство да се родят.
Татко срещнал мама по време на едно от пътуванията си. Било през пролетта, сезонът на големите дъждове. Пътувал с търговската си кола по един разкалян, второкласен път, когато едното предно колело попаднало в голяма дупка, изровена от дъждовете. Всичко щяло да бъде наред и с малко бутане колата щяла да излезе от ямата, но била прекалено тежка заради натоварените стоки и по тази причина оста на предните колела се счупила на две от удара. Татко проклинал всички богове поради злощастното събитие и в проливния дъжд се отправил пеша към близкия град, оставяйки помощника си да пази колата. Докато стигне до Центъра на града, слънцето вече си било пробило път през облаците и огряло цялата околност. Мокър до кости, татко влетял в близката странноприемница с не особено оригиналното име "При Лаврен" и ядосано потропал по тезгяха, зад който нямало никой. Тъкмо се наканил да си тръгва, когато се отворила страничната врата и в помещението влязло младо момиче с разрошена черна коса. По думите на татко, с присъствието си то сякаш огряло цялата стая и изпълнило помещението с топлина и приятен аромат на ванилия. Той се влюбил от пръв поглед, но не и то. Всъщност татко доста е трябвало да се потруди, за да впечатли това "младо момиче", което сега е моя майка.
Младото момиче било не кое да е момиче, а Идалия, дъщерята на Игрил, родом от Градът на Слънчогледите, Цветното кралство. Красивата Идалия, скъпоценният камък на целия град и единствено дете на един от градските старейшини. Идалия, моята майка. Тя е от онзи особен вид красавици, чиято красота не се натрапва, но изпълва целия ти взор - виждаш я, усещаш я и можеш да я докоснеш, но никога да я имаш. Защото тази красота е неуловима и свободна. Винаги съм усещала това у майка си - тази лекота, тази грация и този свободен дух. Понякога с часове съзерцавах големия ѝ портрет, окачен над камината в просторната ни всекидневна - черните ѝ къдри се спускат като водопад върху белите ѝ рамена, стройната ѝ снага е обвита от нежната материя на зелената, кадифена рокля. Този цвят подчертава големите ѝ, синьо-зелени очи. Очи с цвят на езерна повърхност. Очи, които събират цялата топлина и светлина на света, но излъчват единствено хлад. Лицето на тази жена е с овална форма, на брадичката си има дълбока трапчинка, която е нейният "недостатък", но аз я намирам за очарователна, а пък устните ѝ, разтеглени в едва забележима усмивка, са сочни и червени като цвета на узряла ягода. Ръцете ѝ, небрежно скръстени отпред, са малки, бели и нежни. Ръце на истинска аристократка, каквато е и моята майка. Все пак произхожда от богат и знатен род с дълбоки корени в Цветното кралство.
До тази приказна красавица татко винаги се е чувствал като жабока-принц. Понякога, в изблик на откровения, той казва, че е най-големият щастливец на земята да има съпруга като мама. Аз пък си мисля, че майка е най-голямата щастливка на земята да има съпруг като татко, защото въпреки че не е "пръв красавец", той е човек с голямо сърце. Татко е среден на ръст, с червена, къдрава коса, бухнала като захарен памук, топли, кафяви очи и сърдечна усмивка. Дебеличък е, с къси крака и твърде големи за размера му ръце. Гласът му е гърлен, говори и се смее високо. Доста често не обръща внимание на външния си вид - способен е да облече зелените си, ежедневни панталони с официалната си синя риза и кафява жилетка със златни копчета. Не спазва етикета и приветства непознатите хора с топла прегръдка и приятелска усмивка. Обича да се шегува и не спазва много, много етикета. Мама често се възмущава на това негово поведение и още по-често го мъмри, но... татко си е татко. Той блести ярко като звезда в небето.
Е, за огромно съжаление на мама не съм наследила нищо от външната ѝ красота, да не говорим за изисканите маниери и безупречния ѝ вкус. Аз съм авантюристична натура, която се прехласва по приключенията и умът ми витае в облаците. Трудно задържам вниманието си за дълго време, разсеяна съм и предпочитам грубите, кожени обувки пред копринените пантофки. Възпитателките ми така и не успяха да ме научат да бъда "истинска дама". Всяка една, от общо петте, за по-малко от 2 седмици вече си беше събрала багажа и напуснала дома ни с думите: "Дъщеря ви е истинско бедствие!". Не им се сърдех, а напротив, приемах това като комплимент! Едно бедствие е непредсказуемо и се откроява по свой собствен начин. Такава искам да бъда и аз.
След като и петата възпитателка ни напусна с писъци, майка ми толкова много се ядоса, че ме заключи в таванската стая за неопределен период от време.
"Помисли хубаво какво направи, млада госпожице!" - след тези нейни думи нито я видях, нито я чух цяла седмица.
Първият ден бях много разстроена и изплаках очите си, молех да ме пуснат и обещавах, че ще бъда добро момиче. След като разбрах, че тази стратегия няма да проработи, спрях да се храня, но издържах само няколко часа, така че и този план отпадна. След втория ден вече бях толкова отегчена, че започнах да ровя из масивните, стари сандъци, оставени да събират прах на тавана. Всичките обаче бяха заключени, освен два - в единия имаше пожълтели от времето книжа, вероятно собственост на татко, а в другия - муселинени рокли, украсени с дантели, пера, мъниста и всичко, за което една жена може да помисли. Под тези рокли намерих ръчно огледало с фигурален гръб, красива месингова ножица с дълга дръжка и дървен гребен, украсен с изкусна дърворезба. Погледах известно време тези предмети и реших, че съдбата ми предоставя шанс да направя нещо за себе си. С широка усмивка грабнах ножиците и отразях един дълъг кичур от косата си, след това още един и още един и така, докато не остана коса, която да режа. Доволна от себе си взех огледалото и се вгледах внимателно в образа, който застана пред мен - момиче с кръгло, луничаво лице, сини очи, чип нос и къса, стърчаща на всички посоки, коса с лешников цвят. Усмихнах се и образът в огледалото се усмихна, разкривайки два реда бели зъби.
"Това е тази Аглая, която искам да виждам." - помислих си.
Ще ви спестя подробностите, когато най-накрая майка ми отвори вратата и ме видя. Това, може би, беше най-голямото разочарование за нея, но не знаеше още колко такива "разочарования" ѝ предстояха.
"... И всеки град запазва името, дарено от Бога и дадено му от хората преди векове." - това гласи един от кралските устави. Не че съм много добре запозната, но подочувам това-онова от татко. Той е много навътре в политиката и дори се познава с Краля, който, по мое мнение, е поне на 100 години, но изглежда на не повече от 50. Интересно, наистина, но затова после.
Черешовото кралство е красиво, приказно и магнетично. Или поне вярвам, че е такова, защото до сега не съм излизала от пределите на Деветия град. Въпреки това, чрез разказите на татко, аз се отправям на толкова вълнуващи пътешествия, каквито само неговите думи и моето въображение могат да сътворят! Силно вярвам, че един ден ще обиколя това кралство и ще се отправя към по-далечните земи, също като баща ми.
Татко е пътуващ търговец. Търгува с различни стоки - екзотични подправки, плодове, ръчно изработени бижута, дрехи и дори животни. Пътува много и често отсъства от вкъщи. Свикнала съм с неговата липса, защото откакто се помня е така, но силно ценя миговете ни заедно. Напоследък те се случват все по-рядко във времето, тъй като търговията му се разраства и дори се говори, че ще достигне и до Вишневото кралство. Може би са само слухове, тъй като той и дума не обелва по този въпрос, но аз искрено се надявам това да се случи, въпреки че знам, че тогава почти няма да го виждам. Това обаче са жертвите, които трябва да направиш, когато си сред доверените хора на Краля. Това е високо звание и поради тази причина притежаваме много "привилегии" в обществото - движим се сред отбрани хора, посещаваме най-изисканите събития в града, живеем в голяма къща с многобройна прислуга, посещаваме най-елитните училища и, разбира се, разполагаме с много пари. Мен ако питате, това е бреме, а не привилегия, но за съжаление на хората не им се дава възможност да изберат в какво семейство да се родят.
Татко срещнал мама по време на едно от пътуванията си. Било през пролетта, сезонът на големите дъждове. Пътувал с търговската си кола по един разкалян, второкласен път, когато едното предно колело попаднало в голяма дупка, изровена от дъждовете. Всичко щяло да бъде наред и с малко бутане колата щяла да излезе от ямата, но била прекалено тежка заради натоварените стоки и по тази причина оста на предните колела се счупила на две от удара. Татко проклинал всички богове поради злощастното събитие и в проливния дъжд се отправил пеша към близкия град, оставяйки помощника си да пази колата. Докато стигне до Центъра на града, слънцето вече си било пробило път през облаците и огряло цялата околност. Мокър до кости, татко влетял в близката странноприемница с не особено оригиналното име "При Лаврен" и ядосано потропал по тезгяха, зад който нямало никой. Тъкмо се наканил да си тръгва, когато се отворила страничната врата и в помещението влязло младо момиче с разрошена черна коса. По думите на татко, с присъствието си то сякаш огряло цялата стая и изпълнило помещението с топлина и приятен аромат на ванилия. Той се влюбил от пръв поглед, но не и то. Всъщност татко доста е трябвало да се потруди, за да впечатли това "младо момиче", което сега е моя майка.
Младото момиче било не кое да е момиче, а Идалия, дъщерята на Игрил, родом от Градът на Слънчогледите, Цветното кралство. Красивата Идалия, скъпоценният камък на целия град и единствено дете на един от градските старейшини. Идалия, моята майка. Тя е от онзи особен вид красавици, чиято красота не се натрапва, но изпълва целия ти взор - виждаш я, усещаш я и можеш да я докоснеш, но никога да я имаш. Защото тази красота е неуловима и свободна. Винаги съм усещала това у майка си - тази лекота, тази грация и този свободен дух. Понякога с часове съзерцавах големия ѝ портрет, окачен над камината в просторната ни всекидневна - черните ѝ къдри се спускат като водопад върху белите ѝ рамена, стройната ѝ снага е обвита от нежната материя на зелената, кадифена рокля. Този цвят подчертава големите ѝ, синьо-зелени очи. Очи с цвят на езерна повърхност. Очи, които събират цялата топлина и светлина на света, но излъчват единствено хлад. Лицето на тази жена е с овална форма, на брадичката си има дълбока трапчинка, която е нейният "недостатък", но аз я намирам за очарователна, а пък устните ѝ, разтеглени в едва забележима усмивка, са сочни и червени като цвета на узряла ягода. Ръцете ѝ, небрежно скръстени отпред, са малки, бели и нежни. Ръце на истинска аристократка, каквато е и моята майка. Все пак произхожда от богат и знатен род с дълбоки корени в Цветното кралство.
До тази приказна красавица татко винаги се е чувствал като жабока-принц. Понякога, в изблик на откровения, той казва, че е най-големият щастливец на земята да има съпруга като мама. Аз пък си мисля, че майка е най-голямата щастливка на земята да има съпруг като татко, защото въпреки че не е "пръв красавец", той е човек с голямо сърце. Татко е среден на ръст, с червена, къдрава коса, бухнала като захарен памук, топли, кафяви очи и сърдечна усмивка. Дебеличък е, с къси крака и твърде големи за размера му ръце. Гласът му е гърлен, говори и се смее високо. Доста често не обръща внимание на външния си вид - способен е да облече зелените си, ежедневни панталони с официалната си синя риза и кафява жилетка със златни копчета. Не спазва етикета и приветства непознатите хора с топла прегръдка и приятелска усмивка. Обича да се шегува и не спазва много, много етикета. Мама често се възмущава на това негово поведение и още по-често го мъмри, но... татко си е татко. Той блести ярко като звезда в небето.
Е, за огромно съжаление на мама не съм наследила нищо от външната ѝ красота, да не говорим за изисканите маниери и безупречния ѝ вкус. Аз съм авантюристична натура, която се прехласва по приключенията и умът ми витае в облаците. Трудно задържам вниманието си за дълго време, разсеяна съм и предпочитам грубите, кожени обувки пред копринените пантофки. Възпитателките ми така и не успяха да ме научат да бъда "истинска дама". Всяка една, от общо петте, за по-малко от 2 седмици вече си беше събрала багажа и напуснала дома ни с думите: "Дъщеря ви е истинско бедствие!". Не им се сърдех, а напротив, приемах това като комплимент! Едно бедствие е непредсказуемо и се откроява по свой собствен начин. Такава искам да бъда и аз.
След като и петата възпитателка ни напусна с писъци, майка ми толкова много се ядоса, че ме заключи в таванската стая за неопределен период от време.
"Помисли хубаво какво направи, млада госпожице!" - след тези нейни думи нито я видях, нито я чух цяла седмица.
Първият ден бях много разстроена и изплаках очите си, молех да ме пуснат и обещавах, че ще бъда добро момиче. След като разбрах, че тази стратегия няма да проработи, спрях да се храня, но издържах само няколко часа, така че и този план отпадна. След втория ден вече бях толкова отегчена, че започнах да ровя из масивните, стари сандъци, оставени да събират прах на тавана. Всичките обаче бяха заключени, освен два - в единия имаше пожълтели от времето книжа, вероятно собственост на татко, а в другия - муселинени рокли, украсени с дантели, пера, мъниста и всичко, за което една жена може да помисли. Под тези рокли намерих ръчно огледало с фигурален гръб, красива месингова ножица с дълга дръжка и дървен гребен, украсен с изкусна дърворезба. Погледах известно време тези предмети и реших, че съдбата ми предоставя шанс да направя нещо за себе си. С широка усмивка грабнах ножиците и отразях един дълъг кичур от косата си, след това още един и още един и така, докато не остана коса, която да режа. Доволна от себе си взех огледалото и се вгледах внимателно в образа, който застана пред мен - момиче с кръгло, луничаво лице, сини очи, чип нос и къса, стърчаща на всички посоки, коса с лешников цвят. Усмихнах се и образът в огледалото се усмихна, разкривайки два реда бели зъби.
"Това е тази Аглая, която искам да виждам." - помислих си.
Ще ви спестя подробностите, когато най-накрая майка ми отвори вратата и ме видя. Това, може би, беше най-голямото разочарование за нея, но не знаеше още колко такива "разочарования" ѝ предстояха.
Коментари
Публикуване на коментар