Дъждовно

Днес е един от малкото дъждовни дни. Капките дъжд тихо почукват по стъклото. Вятърът съвсем леко поклаща вече започналите да жълтеят листа на дърветата. Август е и краят на лятото е близо. Смяната на сезоните винаги ме кара да се замисля за всичките плавни и не толкова плавни преходи, през които човек преминава в живота си.

Да, човешкият живот. Странно нещо, започващо още със зачеването. В момента, в който онзи щастлив сперматозоид пробие обвивката на яйцеклетката и се внедри в нея. Създадени сме в момент на удоволствие, но сме родени в момент на болка. Раждаме се с плач, който трябва да символизира триумфа на новия живот, но всъщност е нещо много простичко - поемаме първите си глътки въздух от този свят и може би, донякъде, още с тях усещаме сладко-горчивия вкус на пътешествието, което ни предстои. Сълзите ни могат да имат много форми в зависимост от това коя е емоцията, която е довела до тяхната поява. Въпреки това детските сълзи са най-чисти и неопетнени. Понякога си ги представям, събрани в стъкленица, как блестят със собствена светлина. Светлина, която променя цвета си. Тези сълзи изразяват емоциите на едно съзряващо същество.

Животът ни започва още с първия удар на сърцето в майчината утроба. Тогава ние вече съществуваме. Друг човек ни усеща, а ние усещаме него. Изграждаме първата и една от неразрушимите връзки в живота. Тази с майката. Тъй като ние сме част от друго човешко същество и именно това човешко същество ни носи 9 месеца в себе си, то инстинктивно може да усети нашата радост и нашата болка. И така цял живот.

Майката е пътеводната звезда за едно дете. Не само че тя е физически свързана с него за един определен период от време, но също така тяхната духовна връзка трудно може да бъде нарушена. И това е в човешкия свят, където ние изцяло разчитаме на хората, които са ни създали и отгледали с толкова любов и грижа.

Майчината ласка е първият човешки допир, който ние усещаме. Несъзнателно тялото ни запомня това усещане и търси още. Дори и след години. Да отпуснеш глава в майчиния скут или да усетиш как нежните ѝ пръсти лекичко изтриват солените сълзи от страните ти.

А след това опознаваш и бащината грижа. Тази лекота и веселост, с която той се отнася към теб. С татко не си като от стъкло и в неговата реалност ти няма да настинеш, защото не си облякъл връхна дреха. С него ти играеш до насита и лекичко започваш да злоупотребяваш с добрината му, защото знаеш, че той ще ти прости. На татко можеш да разчиташ, когато трябва да скриеш нещо от мама. Той ще те смъмри, но ще решите проблема заедно. Защото татко е твоят герой. И така цял живот.

Детството е този период от нашия живот, който ние толкова бързаме да изживеем, за да станем възрастни хора. И когато това неминуемо се случи, разбираме колко много искаме детските години да се върнат. Защо ли? Защото като деца носим най-големите отговорности на света. Носим отговорността да обичаме всичко около себе си, да сме щастливи и най-вече да задаваме хилядите детски въпроси, а това никой възрастен не го умее. Но уви, с годините тези наши големи отговорности биват заменени с едни пошли и сиви такива. Затваряме сърцето си за непознати, а понякога и за близки хора. Изграждаме защитна черупка, която става все по-твърда с времето. Предполагам, че това е съвсем в реда на нещата, защото не можем цял живот да запазим тази детска наивност относно света, но бавно и полека губим същината на това да сме хора. Защото децата са най-големите малки хора на света. 

Като деца ние гледаме на света с други очи. Очи, които са скрити зад розови, сърцевидни очила, но през които всичко е милион пъти по красиво. И най-вече защото очилата не съществуват. Това е детският поглед и на него не му е нужно да използва помощни средства, за да види красотата на света. За едно дете зимата е снежнобял планински връх, който то трябва да покори, а лятото е едно неспирно колело, спускащо се по зеления баир, което то трябва да догони. И всичко е простичко, както трябва да бъде поначало.

А именно тази простота на живота липсва в момента. Остава ни само плавният преход от дете към юноша, от юноша към зрял човек и от зрял човек към възрастен. Може би там някъде измежду всичко това ще намерим отново себе си и ще си спомнин и изживеем всички онези забравени детски трепети.