Попаднах на обява в сутрешния вестник:
"Търся зрънце щастие, щипка любов и една шепа вълшебства."
- Защо? - запитах се на глас.
Та едно зрънце щастие за нищо не би стигнало, щипката любов е крайно недостатъчна, а шепата с вълшебства... Е, нека си признаем - детска наивност.
Усмихнах се вяло и затворих вестника.
- Мечтател ще да е това. - казах - Все още с неорязани крила.
Допих си кафето и се приготвих за поредния работен ден.
Излизайки навън, студеният вятър ме обгърна с безчувствените си ръце и аз зарових брадичка все по-дълбоко в шала, потрепервайки. Небето бе сиво и се бе надвесило над земята като мрачен купол. Тротоарите бяха мокри и кални, но аз смело крачех през локвите с ръце, прибрани дълбоко в джобовете. Гледах напред, незабелязвайки нищо около себе си и изминавайки все същия маршрут няколко години подред.
Минаващите покрай мен хора бяха просто сенки, дърветата, сградите и парковете бяха част от пейзажа, а шумът наоколо се беше слял в едно безкрайно жужене и бръмчене, на което вече не обръщах внимание.
Спрях на светофар. Изчаках търпеливо зелената светлина и продължих по пътя си - дълъг, сив и еднообразен. Какъвто е и работният ми ден. Затворен в работен куб в продължение на 8 часа. Отговарящ на еднообразните обаждания с еднообразната реплика:
"- Добър ден. Вие разговаряте с г-н Неопределен (чието име никога няма да запомните, защото е нещо, което трябва формално да бъде казано). С какво мога да бъда полезен?"
И така минута след минута, час след час, докато гласовете в телефонната слушалка не се слеят в един досаден, неспирен брътвеж. Отговорите ми стават машинални, лишени от емоция. Отговори на един робот.
18:00 часа. Дън-дън, дън-дън. Край на работния ден. Леко, леко всички си отиваме. С дежурното "Приятна вечер." на уста и мисли, зареяни в съвсем различна посока.
Запътих се към близкия бар. Имам среща с приятел. На по бира. Което всъщност означава 2 часа приказки, лишени от смисъл. Той говори, аз говоря, но никой не слуша другия, защото в главите ни други мисли си проправят път и ангажират съзнанието.
Излизането се превръща във формалност, куртоазия, излишно задължение дори.
Без да се усетя отново се намирам на пътя, който води към дома. Дом, лишен от цветове, от емоции, от душа. Въпреки всичко аз вървя без да спирам, без да поглеждам настрани. Вървя целеустремено напред към същия този дом.
Отворих външната врата и познатата тъмнина на апартамента ме обгърна някак приятно. Отивайки към стаята забелязах, че от кухнята се процежда слаба светлина. Притворих очи. Забравил съм лампата тази сутрин.
Внимателно влязох в кухнята и видях, че настолната лампа свети, но с някак по-различна светлина. По-мека, по-приятна, по-трепкаща от преди. В центъра на тази светлина, на масата, лежи сутрешният вестник, отворен на страницата с обявите. Приведох се да изгася лампата, когато нещо странно привлече погледа ми. Там, където трябваше да бъде необикновената обява, сега имаше празен, бял квадрат. Примигнах няколко пъти, но квадратът си остана. Сякаш ме приканваше.
Огледах се наоколо и съзрях в края на масата синя химикалка. Не си спомням да бях оставял химикалка там. Въпреки това я взех. Повъртях я в ръцете си известно време и решително седнах на стола, придърпвайки вестника по-близо до мен. С леко кривия си почерк изписах бързо думите, които дойдоха изневиделица в главата ми и гледайки как мастилото попива в хартията, запечатвайки думите върху нея, прочетох на глас:
- Търся зрънце щастие, щипка любов и една шепа вълшебства.
Едно зрънце стига от него да покълне и порасте щастието. Щипката любов е крайно достатъчна, за да бъде то истинско и желано. А шепата вълшебства ще му придаде облик и пъстрота.
"Търся зрънце щастие, щипка любов и една шепа вълшебства."
- Защо? - запитах се на глас.
Та едно зрънце щастие за нищо не би стигнало, щипката любов е крайно недостатъчна, а шепата с вълшебства... Е, нека си признаем - детска наивност.
Усмихнах се вяло и затворих вестника.
- Мечтател ще да е това. - казах - Все още с неорязани крила.
Допих си кафето и се приготвих за поредния работен ден.
Излизайки навън, студеният вятър ме обгърна с безчувствените си ръце и аз зарових брадичка все по-дълбоко в шала, потрепервайки. Небето бе сиво и се бе надвесило над земята като мрачен купол. Тротоарите бяха мокри и кални, но аз смело крачех през локвите с ръце, прибрани дълбоко в джобовете. Гледах напред, незабелязвайки нищо около себе си и изминавайки все същия маршрут няколко години подред.
Минаващите покрай мен хора бяха просто сенки, дърветата, сградите и парковете бяха част от пейзажа, а шумът наоколо се беше слял в едно безкрайно жужене и бръмчене, на което вече не обръщах внимание.
Спрях на светофар. Изчаках търпеливо зелената светлина и продължих по пътя си - дълъг, сив и еднообразен. Какъвто е и работният ми ден. Затворен в работен куб в продължение на 8 часа. Отговарящ на еднообразните обаждания с еднообразната реплика:
"- Добър ден. Вие разговаряте с г-н Неопределен (чието име никога няма да запомните, защото е нещо, което трябва формално да бъде казано). С какво мога да бъда полезен?"
И така минута след минута, час след час, докато гласовете в телефонната слушалка не се слеят в един досаден, неспирен брътвеж. Отговорите ми стават машинални, лишени от емоция. Отговори на един робот.
18:00 часа. Дън-дън, дън-дън. Край на работния ден. Леко, леко всички си отиваме. С дежурното "Приятна вечер." на уста и мисли, зареяни в съвсем различна посока.
Запътих се към близкия бар. Имам среща с приятел. На по бира. Което всъщност означава 2 часа приказки, лишени от смисъл. Той говори, аз говоря, но никой не слуша другия, защото в главите ни други мисли си проправят път и ангажират съзнанието.
Излизането се превръща във формалност, куртоазия, излишно задължение дори.
Без да се усетя отново се намирам на пътя, който води към дома. Дом, лишен от цветове, от емоции, от душа. Въпреки всичко аз вървя без да спирам, без да поглеждам настрани. Вървя целеустремено напред към същия този дом.
Отворих външната врата и познатата тъмнина на апартамента ме обгърна някак приятно. Отивайки към стаята забелязах, че от кухнята се процежда слаба светлина. Притворих очи. Забравил съм лампата тази сутрин.
Внимателно влязох в кухнята и видях, че настолната лампа свети, но с някак по-различна светлина. По-мека, по-приятна, по-трепкаща от преди. В центъра на тази светлина, на масата, лежи сутрешният вестник, отворен на страницата с обявите. Приведох се да изгася лампата, когато нещо странно привлече погледа ми. Там, където трябваше да бъде необикновената обява, сега имаше празен, бял квадрат. Примигнах няколко пъти, но квадратът си остана. Сякаш ме приканваше.
Огледах се наоколо и съзрях в края на масата синя химикалка. Не си спомням да бях оставял химикалка там. Въпреки това я взех. Повъртях я в ръцете си известно време и решително седнах на стола, придърпвайки вестника по-близо до мен. С леко кривия си почерк изписах бързо думите, които дойдоха изневиделица в главата ми и гледайки как мастилото попива в хартията, запечатвайки думите върху нея, прочетох на глас:
- Търся зрънце щастие, щипка любов и една шепа вълшебства.
Едно зрънце стига от него да покълне и порасте щастието. Щипката любов е крайно достатъчна, за да бъде то истинско и желано. А шепата вълшебства ще му придаде облик и пъстрота.
Коментари
Публикуване на коментар