Седяха тя и той
в чудесните, дворцови градини.
Гледаха към небесата със звезди безброй
и говореха си за отминали години.
Тя бе жена с неземна красота,
с лице, изваяно от скулптор талантлив,
а той бе олицетворение на самата пъстрота,
с усмивка закачлива и глас така звънлив.
Ръцете им докосваха се с нежност,
а в погледите им гореше желанието негласно.
Любовта им сякаш бе самата неизбежност,
но дали това бе напълно безопасно?
Любов тъй жарка може така да ги изпепели,
да превърне в тлеещ въглен техните сърца.
Но нима разумно е да живеят като слепци,
орязали завинаги своите крила?
Photo: Google
Коментари
Публикуване на коментар