Д.

Дъждът потропваше тихичко по стъклото на прозореца. Потропваше така сякаш нетърпеливи пръсти танцуваха своя забързан танц. Понякога проблясваше светкавица, изневиделица, като примигване, след което някъде отдалеч се чуваше прогърмяване. Бурята не беше тук, а се вихреше някъде далеч, но даваше частица от себе си на това място. 

Облаците като меки, пухени възглавници се бяха свили, почти сгушили един в друг, придобили онзи тъмносив, дъждовен цвят. Движеха се леко, мудно, но някак вкупом, сякаш ги беше страх да се разделят от всепоглъщащата прегръдка. Светкавиците, като назъбени остриета, прокъсваха тази прегръдка и осветяваха облачните силуети, разкривайки всяка тяхна черта. Беше почти като докосване - интимно, бързо и всепоглъщащо, след което изчезваше, за да се появи отново без предупреждение, но някак очаквано. Беше като танц, изпълнен с копнеж и нежност.

Капките дъжд се спускаха устремено към земята, сякаш притеглени от невидима сила. Стигнеха ли до нея, се сливаха и завинаги ставаха едно цяло. Губеха своята индивидуалност, но ставаха част от нещо по-голямо, необяснимо красиво и изпълнено с толкова много живот. Почти като да придобиваха своя собствена живителна сила.

Вятърът галеше със своята нежна ласка дърветата. Докосваше клоните, листата и цветовете, караше ги да се извиват и танцуват в един своебразен танц, следващ своя собствена, протяжна мелодия. Някои от белите цветчета се откъсваха от клонките и започваха да правят пируети във въздуха, изписвайки го с красиви, въздушни спирали, докато не стигнеха мократа земя, а там - изморени и завършени в своята красота застиваха завинаги като бели перлички. Едно по едно цветчетата се откъсваха, танцуваха и падаха на земята, образувайки ефирен бял килим върху зелената трева.

Тази дъждовна тишина от време на време бе нарушавана от далечен гръм, почти като вопъл, идващ от дълбините на невидимо небесно създание, тъгуващо в своята самота. Беше завършекът на далечната буря. Една стихия, която бе обхванала в прегръдката си другото, далечното място, но даваща късче, частица малка от себе си, за да се докосне и до тук. Да се появи и да разпръсне тъгата, самотата и тягостната шумна тишина. Да изпълни всичко с хладна свежест и да измие натрупалата се емоционална нечистотия.

Човешките очи имат способността да запечатват тази картина, а ушите да пропускат всяка една вибрация на звука. Тялото усеща хладния полъх на вятъра и дъждовните капки, стичащи се по него, но душата... душата се свързва със стихията и я допуска до своите дълбоко пазени места, скрити от всичко телесно и преходно.

Остава само очакването за истинската стихия, разразяваща се с цялата си сила и помитаща всичко пред себе си. Природна такава и тази, позадрямала в човешката си обвивка.

Photo: Google