Разрових се в прашните спомени, които съхранявам в един подреден хаос. Редът е простичък - по емоция. В нея няма години, хронология и досадна точност. Тя е безкрайна, първична, неподправена и винаги меняща формата си, от където идва и хаосът. Спомените влизат в картотеката на съзнанието ми и могат да принадлежат на няколко места едновременно, в зависимост от това с какво са свързани. Или по-точно с какво аз ги свързвам, но Аз-ът може да бъде твърде самовглъбен и анализиращ и да сгреши в преценката си. Затова често емоцията е движещата сила.
Емоцията е ядрото на спомена, неговата сърцевина. А начинът, по който възниква и изгражда себе си обвивка след обвивка, предпазвайки тази сърцевина, е различен. Открих за себе си, че ароматите, особено тези, които не са докосвали сетивата от години, имат способността да те върнат много назад във времето. И то по начин, който да изпълни цялото ти съществуване в този момент. Сякаш се пренасяш на друго място, в друго време, в една друга реалност, която се уповава на свои си закони, много далечни от рационалността и разума. Нереалната реалност на спомена с не толкова ясните образи и приглушените звуци, забавените движения и тази картина, която изгражда, сякаш си страничен наблюдател, но виждаш себе си в различните съхранени моменти.
Затварям очи и вдишвам аромата на току-що изпечени сладки. Пренасям се в двора на бабината къща на една от каменните тераски в градината. Виждам себе си като малко момиченце, качило се на един от лилавите пластмасови столове, които имаме и днес, опряло ръце на масата и гледащо с интерес как баба прави сладки. Виждам през очите на това дете, но и през моите собствени очи на възрастен как тя извършва много прецизни и сложни движения и как след всяко едно от тях излиза по една къдрава, бяла, сурова сладка, която бързо намира своето място в тавата до останалите сладки. Близо до малката ми ръчица е купата с тестото, от което баба изкусно изработва сладките, и аз (или моето някогашно аз) тайничко си чупва от него и бързо го набутва в уста, наслаждавайки се на сладко-суровия вкус. И тогава баба, с години по-млада, с хиляди бръчици по-малко на загорялото си лице и с милион липсващи тревоги, се сопва: "Не шовай от тестото!". И тази фраза, издържала изпитанията на времето, преминала през години на съзряване, търсене и намиране, остава и до днес. И предизвиква смях, по детски - спонтанен, чудесен и звънлив. И ароматът на ваниловите сладки остава там...
Една крачка, едно дихание по-късно и ароматът на лятото ме изпълва. Аз съм в парк и зеленина ме обгражда отвсякъде. Съзирам себе си в далечината, но вече не съм онова малко момиче, а напротив - придобила съм формата на възрастен човек. Времето липсва, то е спряло. Съществувам единствено аз или споменът за мен в този момент, настъпващото лято и той. Чувам песента на щурците като една мелодия без край, усещам вятърът и неговата слънчева ласка, долавям миризмата на зелена трева, топлина и ... лекотата на лятото. Ръката ми почива в неговата, сърцето ми бие с неговото и сетивата ми са изпълнени с усещането за него. Безгрижието се е настанило трайно в този миг, любовта си проправя път, все още не напълно сигурно пристъпва, а тъгата се прокрадва, породена от мисълта, че този миг ще бъде вечен само като спомен. Което се случва. А ароматът на лятото си отива...
Притварям очи и прашната миризма на книги носи със себе си спомена за 8-годишното ми аз, опряло гръб на леглото и държащо книга в ръце. Първата книга. Приказната книга, която даде тласък на любовта ми към литературата. Книгата е старичка, с пожълтели от времето странички, леко изпомачкани, защото хиляди детски ръце преди мен са я разгръщали. Буквите, подредени стройно в редичка и образуващи така любимите ми думички, са поизбледнели, но все още те карат да се изгубиш в историята, която разказват. Вглеждам се в моята малка проекция и виждам едно дете, седнало с кръстосани крака на земята сред тишината на стаята, как чете и в него се заражда онзи зачатък на привързаност към книгите, но все още неосъзнат. Усещам грапавостта на хартията в собствените си ръце и вдъхвам нейния аромат, размърдвам устни, прочитайки думите, които стоят пред мен и в главата ми се разиграват сцени, вече малко позабравени. Аз съм това дете и това дете е всъщност мен. Защото принадлежа на този свят, никога не съм го напускала. Не и истински. Четящото дете се отдалечава, оставайки завинаги на 8 и с книга в ръка, а аз отивам другаде...
Смесват се аромати, десетки, хиляди. Носят толкова много спомени със себе си.
Миризмата на догарящите свещи и студенината на старческата ръка под моята, пронизващият февруарски вятър и вледеняващият образ на камъка с две имена и години, прясната пръст под краката ми, чувството за загуба, липса, празнота.
Разсипаната бисквитена каша върху червената възглавница на канапето и беззъбата усмивка на бебешкото ми аз. Протегнатите към мен майчини ръце, милувката и прегръдката, носеща със себе си аромата на спокойствие, сигурност и обич.
Тъмнината зад затворените очи и допирът на така желаните устни върху моите. Първата целувка и усещането за топлина и вълнение. Докосването на друг човек, сплетените пръсти и замечтаният взор.
Ароматът на цъфналото пролетно дръвче, първият сняг за сезона и неговото хладно докосване, миризмата на студения, зимен въздух, поройният дъжд и падащите пожълтели листа на дърветата, които носят успокояващата тъга със себе си, плясъкът на вълните и соленият бриз, нашепващ обещания за безгрижно бъдеще... Там и тогава, но тук и сега.
С всяка една въздишка и всяко едно затваряне на очите аз се смалявам и пораствам. И така отново и отново, гледайки като на филм тези запазени спомени. Спомени за една вечност, недокосната от времето и подчинена единствено на своята същност. Скрита в дълбините на собственото ми съзнание.
Photo: Google
Коментари
Публикуване на коментар