Порой

Изгубих се из улиците на града

в есенния ден дъждовен.

В желанието табелите да изчета

се озовах в този миг съдбовен.

Небето бе надвиснало в сивота,

събрало облаци като възглавници от пух.

Ще заплаче то заради свойта самота

и ще съживи тъгата си с вопъл глух.

Вятърът подухна леко, нежна ласка

в хладината на угасващ ден.

Неусетно свали безизразната маска,

която държи емоциите в плен.

Дъждът започна бавно, с нежност

като предистория на приказка злочеста.

Капките дъждовни падаха с онази неизбежност

сякаш мигове в една съдба човешка.

Пороят се изля внезапно, неканен гост

в онази безметежност на градското пространство.

Със себе си донесе привкус на горчива радост

след завръщане от дълго странство.

Стичаха се капки по лицето,

сливаха се със сълзи солени.

И този плач дъждовен произлезе от сърцето

и задържа се зад затворените клепки уморени.

Възможно ли е в симбиоза да живее

моят дух и тяло с природа саможива?

Някак зная след пороя душата ще изгрее

и нови хоризонти тепърва ще открива.

Photo: Google