-Идвам! За 3-ти пореден път. Нямате никакво търпение. - отговорих.
Чу се смях от другата страна и след това неизменната тишина, която съпътстваше прекъсването на разговора.
Огледах се още веднъж из апартамента и се запътих към коридора, преметнала раницата си на едно рамо. Сигурна бях, че съм забравила нещо, но това се случваше всеки път, когато заминавах някъде за повече от ден.
Опитах се да прогоня натрапчивата мисъл, заключвайки вратата. Но все пак проверих поне три пъти дали е заключена.
-Тези несигурности ще ме довършат. - казах си на глас и заслизах по стълбите.
Бях едва на третото стъпало, когато чух приглушен звук зад себе си. Обърнах се рязко и видях единствено леко олющената метална врата на апартамента. Нищо необичайно. Беше 9 сутринта в събота и не се очакваше да има кой знае какво движение по етажите. Може би си бях въобразила. И все пак... Изсумтях и продължих да слизам.
Долу ме чакаха Март (моята по-добра половина, както обичахме да се шегуваме), Люси и Марио (другата двойка, с която бяхме неразделни и ходехме навсякъде заедно).
-Лили, заклевам се, човек трябва да има безгранично търпение, за да те изчака. Не знам Мартински как се справя. - каза Марио, подпрял се отстрани на колата със скръстени ръце.
-Всеки път едно и също дъвчем. Не свикна ли вече? - усмихнах му се чаровно и метнах раницата в багажника.
-Прав е, да знаеш. - думите на Март бяха придружени с целувка. - А сега се качвай преди да сме изгубили Марио съвсем.
***
Къщичката беше сгушена в полите на планината. Намираше се извън селото и до нея се стигаше по тясна пътечка, лъкатушеща из боровата гора. Което означаваше лек преход с целия багаж.
Април отиваше към своя край и пролетта трайно се бе се настанила без капчица желание да отстъпва място на топлото лято. Това бе първото ни пътуване след дългото зимно хиберниране и четиримата бяхме много развълнувани. Дори Марио спря да мрънка за момент.
-Красиво е. - обади се Люси. - И е доста уединено. Мисля, че този път успяхме да намерим точното място.
Тя се завъртя леко и ме погледна.
-Нали?
-Нали.. - отговорих.
Люси присъстваше в живота ми, откакто се помнех. Отраснахме заедно. А след онзи първи ден в началното училище, станахме неразделни. И така вече 20 години. Познавах я по-добре от себе си - всеки поглед, всяко движение, всяка дума.
Днес беше притеснена, разтревожена дори. Не харесваше места като това, защото я откъсваха от динамичния живот, от хората. Но искаше да угоди на Марио, на мен, на Март дори.
-Малко е далеч от селото... - продължи тя. - Ако ни потрябва нещо?
В сините ѝ очи се четеше тревога и търсеше някакъв пристан на успокоение първо в мен, а след това в Марио, гледайки го внимателно. Той я прегърна със свободната си ръка и се усмихна.
-Нищо няма да ни потрябва. Стигнем ли до горе и видиш ли къщата, ще забравиш всичко. Обещавам. - каза той и я целуна.
***
И наистина си спази обещанието. Къщата беше мъничка, дървена с точно три стаи и голяма веранда отпред. Беше заобиколена от дървета, които пропускаха достатъчно светлина, за да може слънцето спокойно да си проправя път и да я огрява.
-Люлката на верандата е моя. - казах и се запътих натам.
Сядайки тя ме пое в меката си прегръдка и ме залюля лекичко. Напред-назад, напред-назад, докато слънчевите лъчи ту ме докосваха нежно, ту се отдръпваха изплашени, отстъпвайки място на сянката.
-Твоя е.
През притворените си очи видях как Март се усмихна с кривата си усмивка и влезе в къщата, сякаш тя го погълна жадно.
Март. Голямата ми любов, моето пасващо парче пъзел, другият странник в странната страна.
Запознахме се отдавна, даже твърде отдавна. Никога не съм вярвала в любовта от пръв поглед и до ден днешен не мога с точност да кажа, че беше нещо подобно. Но виждайки го за първи път (на някакъв изключително хаотичен рожден ден), нещо в мен затрептя. Бях на 17 и до 25-тата ми година той беше в съзнанието ми. Понякога излизаше напред и мислех за него постоянно със свито сърце и една смесица от щастие и тъга. Понякога го оставях да потъне и да се скрие някъде дълбоко, в по-тъмните и скришни кътчета, защото разочарованието, че не мога да го имам беше горчиво. Бях убедена, че той ще си остане само желание, един перфектен образ в моите представи и нищо повече. До един слънчев есенен ден.. И тогава се влюбих или поне признах пред себе си, че съм влюбена. В Март. Безпрекословно и безвъзвратно влюбена.
Въздъхнах.
-Познавам ги тези въздишки. - беше Люси. - Минаха 3 години и ти все още го обличаш в приказните одежди.
Беше седнала на парапета на верандата, кръстосала крака. Гледаше ме с проницателните си очи и навиваше кичур от русата си коса на пръста.
-Не се ли чувстваш по същия начин? - попитах. - Сякаш това е другата част от едно цяло. И тази съдба, която ви е събрала, за да се формира то.
Люси се засмя.
-Не. Обичам Марио, но той е преди всичко човек. Аз също. Което означава, че това "цяло", за което говориш ти, си има доста остри ръбове, които разкъсват тънките нишки на приказката. Винаги съм твърдяла, че трябва да се пазиш. Защото никога не знаеш.
След тези думи тя се изпъна назад, вдигайки ръцете си нагоре. И отново се втренчи в мен.
-Внимавай.
-Люс, знам мнението ти по въпроса. Знам също така, че си напрегната, защото това не е място, на което се чувстваш най-комфортно, но всичко ще бъде наред. И няма за какво да внимавам. Нито аз, нито ти, нито който и да е.
Люси наклони главата си на една страна и леко сбърчи нос. Постоя така няколко секунди и се изправи, запътвайки се към къщата.
-Напрегната съм, защото е твърде спокойно. - добави тихо.
Преди да пристъпи вътре, добави:
-Но не съм казала да внимаваш.
***
Вечерта беше необичайно топла и я прекарахме навън. Отдадохме се на дълги разговори, смях и планове за утрешния ден. Бях се отпуснала в прегръдките на Март, а той прокарваше пръсти през косата ми и слушаше внимателно Марио, който отново разпалено обясняваше за поредното изложение на ротативки, на което е присъствал.
-... и я направихме от нищо. Аз се занимавах с електрониката, а Антон сглабяше.
-Антон е онзи ниският, нали? - попита Март.
-Същият. - отговори Марио. - Беше Л-У-Д-Н-И-Ц-А.
Буквално натъртваше на всяка буква. Понякога не можех да го понасям и се чудех Люси как го издържа. Но виждах, че я обича. Отнасяше се с нея сякаш беше от стъкло и не даваше прашинка да падне върху ѝ. Но неприязънта, която споделяхме един към друг мисля, че беше взаимна.
-Антон ме дразни, но е сръчен. - с тези думи се включи и Люси. - Помниш ли, когато си взехме онова шкафче и не успяхме да го сглобим?
Въпросът беше насочен към Марио, който само кимна.
-Три дни се мъчихме.. - продължи тя. - И идва той и за 3 часа го сглоби. Но е сноб. И самохвалко.
Люси набоде един резен домат на вилицата и я размаха пред себе си.
-Не обичам такива хора. Говори само за себе си и за това какво прави и с кого го прави. - малко сърдито каза тя.
-С коя. - поправи я Марио и се засмя гръмко.
-Все тая. - каза Люси и извъртя очи.
Март наклони главата си към мен и ме целуна по челото.
-Сънлива си вече? - не беше точно въпрос, а по-скоро коментар с въпросителна накрая.
Беше добър в това. Оставяше впечатлението, че задава въпрос, а всъщност беше наблюдение. Неоспоримо наблюдение.
-Да. Ще си лягам. Май. - подсмихнах се леко. - Идваш?
-След минута.
***
Стаята беше мъничка, но уютна. Нямаше много мебели освен едно легло, гардероб и стол, който беше подпрян на стената. Килимът обаче беше приказен. Мек и пухкав, сякаш стъпваш върху облак. Все още заета с тази мисъл отидох до единствения прозорец в стаята и го отворих, защото беше топло. Отвън беше тихо и тъмно. Чуваше се само шумоленето на листата, когато вятърът в своя лудешки танц се промъкваше между тях, увличайки ги в ритъма.
-Спокойствие.
Точно това желаех. Ненарушавано спокойствие, тишина. Далеч от всичко и всички. Заобиколена единствено от любимия човек.
-Март.
Затворих очите си, вдишвайки горския аромат, който като неканен гост се промъкна в стаята.
Да, Март.
В същия този момент усетих неговите ръце да ме обгръщат, усетих топлината на тялото му, когато той се притисна към мен.
-Желая те. - прошепна в ухото ми.
И ме имаше. Тялом и духом. Бях негова, без дори опит за възражение. И го съзнавах. С цялата тежест, която това проникновение носеше със себе си.
-Отново ме наблюдаваш. - тихичко каза Март.
Беше легнал по гръб, със затворени очи и беше сложил едната си ръка под главата. А аз наистина го наблюдавах.
-Да. - отвърнах и го целунах по бузата, след което се сгуших в него готова да заспя.
След кратко мълчание Март наруши тишината с думите:
-Понякога се чудя какво виждаш. Или какво точно искаш да видиш.
Погледнах го внимателно. Все още беше със затворени очи, но знаех, че през главата му минават много и различни мисли. Познавах го. Или по-точно онази част, която ми беше позволил да опозная.
-Виждам теб. - отвърнах. - И това ми е достатъчно.
Усмихна се лекичко и наклони главата си към моята.
-Заспивай. - каза. - Утре ни чака дълъг ден.
-Спокойствие.
Точно това желаех. Ненарушавано спокойствие, тишина. Далеч от всичко и всички. Заобиколена единствено от любимия човек.
-Март.
Затворих очите си, вдишвайки горския аромат, който като неканен гост се промъкна в стаята.
Да, Март.
В същия този момент усетих неговите ръце да ме обгръщат, усетих топлината на тялото му, когато той се притисна към мен.
-Желая те. - прошепна в ухото ми.
И ме имаше. Тялом и духом. Бях негова, без дори опит за възражение. И го съзнавах. С цялата тежест, която това проникновение носеше със себе си.
***
Беше легнал по гръб, със затворени очи и беше сложил едната си ръка под главата. А аз наистина го наблюдавах.
-Да. - отвърнах и го целунах по бузата, след което се сгуших в него готова да заспя.
След кратко мълчание Март наруши тишината с думите:
-Понякога се чудя какво виждаш. Или какво точно искаш да видиш.
Погледнах го внимателно. Все още беше със затворени очи, но знаех, че през главата му минават много и различни мисли. Познавах го. Или по-точно онази част, която ми беше позволил да опозная.
-Виждам теб. - отвърнах. - И това ми е достатъчно.
Усмихна се лекичко и наклони главата си към моята.
-Заспивай. - каза. - Утре ни чака дълъг ден.
***
Силен шум, идващ от съседната стая пропука здравата обвивка на съня и реалността започна да си проправя път през пукнатините.
"Къде съм? Какво се случва?"
Това бяха само част от мислите, които минаха през главата ми. Изправих се рязко в леглото и се огледах. В стаята беше все още тъмно, но виждах силуета на Март, който вече беше при вратата.
"Къде съм? Какво се случва?"
Това бяха само част от мислите, които минаха през главата ми. Изправих се рязко в леглото и се огледах. В стаята беше все още тъмно, но виждах силуета на Март, който вече беше при вратата.
-Какво става? - попитах сънливо.
-Не знам. Стой тук. Ще отида да проверя. - отвърна той.
Легнах обратно и разтърках очи. Чувах стъпките на Март, които отначало бяха спокойни, а след това станаха необичайно забързани. Чух да се отваря входната врата и да се затваря. Къде отива той? И къде са Люси и Марио? Дали бяха чули нещо?
Издишах шумно и вече бях станала с намерението да изляза от стаята, когато Март влетя вътре, затръшвайки вратата след себе си.
-Връщай се обратно. Легни и се завий с тези две одеяла. - с тези думи той ги издърпа от гардероба и ги хвърли на леглото.
-Март, какво става? Къде са Марио и Люси? - попитах изплашена, защото чувах в гласа му да се прокрадват истерични нотки.
-Прави каквото ти казвам. Бързо. - отговори той и ме избута в леглото, завивайки ме през глава, след което се мушна и той.
Прегърна ме силно и сложи пръст на устните ми да мълча. Аз се притиснах към него и усетих ускорения му пулс. Дишаше на пресекулки. Беше се свил и не помръдваше.
След секунди чух да се отваря вратата. Леко, с проскърцване, но не се чуха стъпки. Сякаш някой просто я беше отворил и стоеше там, чакайки. Какво се случваше? Март обикновено беше въплъщение на самото спокойствие и единственият път, в който съм го виждала притеснен беше, когато си счупих крака след падане на ледената пързалка.
Нещо беше станало, но какво, че да го изплаши толкова?
Стиснах ръката му и в същия този момент усетих натиск отгоре, който се спусна по цялото протежение на тялото ми. Сякаш някой проверяваше какво има в това легло. Чух как Март затаи дъх и запуши устата ми с ръка. Усетих как ме полазват ледени тръпки и имах чувството, че тъмнината и тишината бяха станали по-наситени и тягостни.
Втори натиск не последва. Не се чуха стъпки, нито вратата изскърца, сигнализирайки, че е затворена.
Останахме така няколко минути, които ми се сториха часове. И двамата се ослушвахме, но не смеехме да помръднем и проговорим. Бяхме като деца, които се бяха завили, мислейки че така ще са защитени от всякакви зли същества, които искат да ги изядат.
-Трябва да се махнем от тук. - Март първи наруши тишината. - По-възможно най-бързия начин.
-Какво се случва? - попитах все още стискайки ръката му.
-Не знам. Знам само, че трябва да се махнем.
Легнах обратно и разтърках очи. Чувах стъпките на Март, които отначало бяха спокойни, а след това станаха необичайно забързани. Чух да се отваря входната врата и да се затваря. Къде отива той? И къде са Люси и Марио? Дали бяха чули нещо?
Издишах шумно и вече бях станала с намерението да изляза от стаята, когато Март влетя вътре, затръшвайки вратата след себе си.
-Връщай се обратно. Легни и се завий с тези две одеяла. - с тези думи той ги издърпа от гардероба и ги хвърли на леглото.
-Март, какво става? Къде са Марио и Люси? - попитах изплашена, защото чувах в гласа му да се прокрадват истерични нотки.
-Прави каквото ти казвам. Бързо. - отговори той и ме избута в леглото, завивайки ме през глава, след което се мушна и той.
Прегърна ме силно и сложи пръст на устните ми да мълча. Аз се притиснах към него и усетих ускорения му пулс. Дишаше на пресекулки. Беше се свил и не помръдваше.
След секунди чух да се отваря вратата. Леко, с проскърцване, но не се чуха стъпки. Сякаш някой просто я беше отворил и стоеше там, чакайки. Какво се случваше? Март обикновено беше въплъщение на самото спокойствие и единственият път, в който съм го виждала притеснен беше, когато си счупих крака след падане на ледената пързалка.
Нещо беше станало, но какво, че да го изплаши толкова?
Стиснах ръката му и в същия този момент усетих натиск отгоре, който се спусна по цялото протежение на тялото ми. Сякаш някой проверяваше какво има в това легло. Чух как Март затаи дъх и запуши устата ми с ръка. Усетих как ме полазват ледени тръпки и имах чувството, че тъмнината и тишината бяха станали по-наситени и тягостни.
Втори натиск не последва. Не се чуха стъпки, нито вратата изскърца, сигнализирайки, че е затворена.
Останахме така няколко минути, които ми се сториха часове. И двамата се ослушвахме, но не смеехме да помръднем и проговорим. Бяхме като деца, които се бяха завили, мислейки че така ще са защитени от всякакви зли същества, които искат да ги изядат.
-Трябва да се махнем от тук. - Март първи наруши тишината. - По-възможно най-бързия начин.
-Какво се случва? - попитах все още стискайки ръката му.
-Не знам. Знам само, че трябва да се махнем.
***
През полуотворената врата на стаята се процеждаше светлина. Март ме хвана за ръката и ме поведе след себе си.
Влязохме в общото помещение, което беше окъпано в светлина и не видях нищо нередно освен една обърната масичка, която стоеше до входната врата. Върху нея някой явно беше оставил чаша, защото сега тя бе на парчета по пода. Погледнах към стаята на Люси и Марио. Вратата беше широко отворена, но вътре беше тъмно и не се виждаше нищо.
Март ми направи знак да мълча и ме поведе към изхода.
-Искам да излезеш и да не поглеждаш изобщо встрани. Само напред. - каза той. - Гледаш само напред, чу ли?
Кимнах в отговор.
-Тръгваме по пътеката, която ни доведе до тук и стигаме до колата, която е долу. Това трябва да се случи много, много бързо. Разбра ли ме? - попита с леко треперещ глас.
-Разбрах. - отговорих. - А Люси? Марио? Те къде са?
Март ме погледна. В очите му се четеше смесица от страх и колебание. Прегърна ме силно и каза:
-Лили, трябва да стигнем до колата. Това в момента е най-важното.
След тези думи отвори входната врата и излезе на верандата. Тръгнах след него, но точно пред лицето ми тази същата врата се затръшна. Отскочих назад и се препънах в килима. Опитах се да запазя равновесие, но не успях и се строполих на земята. Видях как Март се опита да отвори вратата, натискайти бравата няколко пъти, но безуспешно. След това започна да блъска по нея. Вратата не помръдваше.
Изправих се и направих опит да я отворя.
-За Бога, Март, какво става? - извиках.
-Прозорецът! - беше неговият отговор.
Прозорецът се намираше от лявата ми страна. Беше голям, достатъчно голям, за да се измъкна през него. Дръпнах завесите и видях Март през стъклото. Беше изплашен. Четеше се по лицето му. Опитах се да отворя прозореца, но той не се отваряше. Сякаш беше заял.
-Не мога да го отворя! - чух истеричния си вик. - Не мога!
-Прозорецът на стаята беше отворен. Излез от там. Ще те чакам от другата страна! - извика Март и изчезна.
Затичах се към стаята с всички сили. Влизайки вътре запалих лампата, защото беше тъмно. А и не бях сигурна дали прозорецът наистина беше отворен. Завесите обаче леко помръдваха. Бинго! Беше отворен. Дръпнах ги и пред мен се разкри единствено мрак. Няма значение. Март е там. Трябваше да изляза.
Преметнах единият си крак през прозореца и докато се опитвах да намеря къде да стъпя, полетях напред. Паднах върху твърдата земя и ударих доста силно дясната си ръка.
Издишах шумно и се изправих. Не виждах нищо, не чувах нищо.
-Март? - шепотът ми прозвуча почти като вик в тишината на нощта. - Март?
Не получих отговор. Къде беше той?
С бързи крачки се насочих към предната част на къщата, където беше светло, защото лампата на верандата беше запалена. Огледах се. И там нямаше никой. Къде, за Бога, беше Март?
Усетих как паниката започна да ме обзема. Не знаех какво се случва, не знаех какво да правя. Не можех да тръгна сама..
Запътих се към другата страна на къщата. Спомних си, че там имаше странично осветление. Надявах се и то да е запалено.
-Не можеш да избягаш.
Чух думите ясно. Замръзнах на място. Бавно се обърнах с представата, че има някой зад мен. Но нямаше никой.
-Март? Люси? - този път извиках.
Единствено тишина.
Дърветата ограждаха къщата и в тъмнината на нощта изглеждаха като плътен силует, който имах чувството, че затяга един обръч постепенно. Март трябваше да е от другата страна, трябваше да е там. Но защо не се обаждаше?
Лампата беше светната и осветяваше голяма част от къщата. Срещу ѝ имаше голям стар дъб, на който Люси се беше възхитила, защото изглеждал като изваден от приказна история. Той леко полюшваше клоните си от вятъра и се чуваше шумоленето на листата. Щеше да бъде успокояващо, ако не беше този ужас, който полека ме обземаше.
Първото нещо, което видях е, че нещо виси от клоните на този дъб. Поклащаше се заедно с тях.
Дъбът хвърляше една изкривена сянка, а зад него беше единствено мрак, който сякаш всеки момент щеше да го погълне.
Всичко в мен крещеше да не се приближавам и да бягам. Да стигна до колата и да доведа помощ, защото се случваше нещо. Но аз не можех да тръгна, не можех да оставя Март, да оставя Люси, дори Марио.
С плахи стъпки се приближих и тогава различих две човешки фигури, вързани надолу с главата. В главата ми изникна образът на една от картите "Таро" - вързаният за крака мъж, обърнат надолу. Обесеният. Спомних си, че баба ми имаше такова тесте и когато се събираше със съседките на по кафе им "предсказваше" бъдещето. Не вярвах в тези неща и винаги са ми изглеждали смешно, но... хората са различни. Странни неща минават през главата ти в такива моменти.
И двете фигури бяха вързани за левия крак, а десния беше сгънат в коляното. Ръцете им бяха пристегнати зад гърба. Знаех кои са още преди да ги разпозная.
Косата на Люси падаше като златен водопад надолу. Лицето ѝ беше застинало в маска на ужас - устата ѝ бе отворена като за писък, а очите ѝ бяха изцъклени. Марио имаше същото изражение. По кожата ѝ на двамата се виждаха множество черни петна сякаш бяха прогорени.
Изпищях и отстъпих крачка назад. И тогава видях тялото на Март малко встрани. Беше легнал на едната си страна и главата му бе отметната назад. На врата си имаше същите черни петна, които сякаш образуваха кръг.
Изтичах до него и паднах на колене.
-Март? Март, моля те стани! - започнах да крещя неистово.
Докоснах ръката му, тя беше ледено студена. Отдръпнах се като попарена.
Виждах как светлината около мен започна да изчезва и мракът да става все по-гъст. Опитах се да се изправя, но не успях. Сякаш нещо много тежко ме натискаше. Погледнах встрани към пътеката, от която дойдохме. Която щеше да ме отведе към спасението. И тогава от тъмнината се отдели черен силует, който бавно започна да се приближава. Това беше моментът, в който разбрах.
-Да. - успя да отрони тя едва доловимо.
Не получих отговор. Къде беше той?
С бързи крачки се насочих към предната част на къщата, където беше светло, защото лампата на верандата беше запалена. Огледах се. И там нямаше никой. Къде, за Бога, беше Март?
Усетих как паниката започна да ме обзема. Не знаех какво се случва, не знаех какво да правя. Не можех да тръгна сама..
Запътих се към другата страна на къщата. Спомних си, че там имаше странично осветление. Надявах се и то да е запалено.
-Не можеш да избягаш.
Чух думите ясно. Замръзнах на място. Бавно се обърнах с представата, че има някой зад мен. Но нямаше никой.
-Март? Люси? - този път извиках.
Единствено тишина.
Дърветата ограждаха къщата и в тъмнината на нощта изглеждаха като плътен силует, който имах чувството, че затяга един обръч постепенно. Март трябваше да е от другата страна, трябваше да е там. Но защо не се обаждаше?
Лампата беше светната и осветяваше голяма част от къщата. Срещу ѝ имаше голям стар дъб, на който Люси се беше възхитила, защото изглеждал като изваден от приказна история. Той леко полюшваше клоните си от вятъра и се чуваше шумоленето на листата. Щеше да бъде успокояващо, ако не беше този ужас, който полека ме обземаше.
Първото нещо, което видях е, че нещо виси от клоните на този дъб. Поклащаше се заедно с тях.
Дъбът хвърляше една изкривена сянка, а зад него беше единствено мрак, който сякаш всеки момент щеше да го погълне.
Всичко в мен крещеше да не се приближавам и да бягам. Да стигна до колата и да доведа помощ, защото се случваше нещо. Но аз не можех да тръгна, не можех да оставя Март, да оставя Люси, дори Марио.
С плахи стъпки се приближих и тогава различих две човешки фигури, вързани надолу с главата. В главата ми изникна образът на една от картите "Таро" - вързаният за крака мъж, обърнат надолу. Обесеният. Спомних си, че баба ми имаше такова тесте и когато се събираше със съседките на по кафе им "предсказваше" бъдещето. Не вярвах в тези неща и винаги са ми изглеждали смешно, но... хората са различни. Странни неща минават през главата ти в такива моменти.
И двете фигури бяха вързани за левия крак, а десния беше сгънат в коляното. Ръцете им бяха пристегнати зад гърба. Знаех кои са още преди да ги разпозная.
Косата на Люси падаше като златен водопад надолу. Лицето ѝ беше застинало в маска на ужас - устата ѝ бе отворена като за писък, а очите ѝ бяха изцъклени. Марио имаше същото изражение. По кожата ѝ на двамата се виждаха множество черни петна сякаш бяха прогорени.
Изпищях и отстъпих крачка назад. И тогава видях тялото на Март малко встрани. Беше легнал на едната си страна и главата му бе отметната назад. На врата си имаше същите черни петна, които сякаш образуваха кръг.
Изтичах до него и паднах на колене.
-Март? Март, моля те стани! - започнах да крещя неистово.
Докоснах ръката му, тя беше ледено студена. Отдръпнах се като попарена.
Виждах как светлината около мен започна да изчезва и мракът да става все по-гъст. Опитах се да се изправя, но не успях. Сякаш нещо много тежко ме натискаше. Погледнах встрани към пътеката, от която дойдохме. Която щеше да ме отведе към спасението. И тогава от тъмнината се отдели черен силует, който бавно започна да се приближава. Това беше моментът, в който разбрах.
***
-Ти ми принадлежиш, Лили.
Две черни ръце, почти човешки, се обвиха около тялото ѝ. Тя се опита да се отскубне, но сякаш крайниците ѝ бяха пълни с олово и помръдна едва доловимо. Беше затворила очите си и дишаше на пресекулки.
-Погледни ме.
Усети как ръката се плъзна по бузата ѝ и с хладните си пръсти я погали. И тя отвори очите си, за да бъдат погълнати от мрака.
-Да. - успя да отрони тя едва доловимо.
***
-Тази сутрин полицията откри три тела в къща в покрайнините на високопланинско село. Смята се, че телата принадлежат на трима от четиримата младежи, за които ви съобщихме, че са обявени за издирване седмица по-рано.
Все още няма резултати от аутопсията, за да се потвърдят причините за смъртта. Това, което озадачава лекари и полицаи е, че при тези условия телата са останали така добре запазени, без следи от разложение. Тепърва ще се изясняват обстоятелствата.
Четвърто тяло не бе открито. Периметърът около къщата е блокиран и издирването ще продължи.
Все още няма резултати от аутопсията, за да се потвърдят причините за смъртта. Това, което озадачава лекари и полицаи е, че при тези условия телата са останали така добре запазени, без следи от разложение. Тепърва ще се изясняват обстоятелствата.
Четвърто тяло не бе открито. Периметърът около къщата е блокиран и издирването ще продължи.
Коментари
Публикуване на коментар