Историята на крайпътния мак

Понесъл семенцето от разпукващата се плодна кутийка, вятърът го задържа в своята невидима шепа за миг преди с нежна ласка да го положи сред меката трева. Там то попадна в прегръдката на топлата земя, която бе за него утроба тъмна, уютна, защитена. От нея и нейната кафява, мека пръст покълна с едно зелено стръкче, растейки нагоре, но пускайки корени все по-надълбоко. Сякаш страхувайки се, че вятърът може да го вземе отново и запрати в непознати земи, сред непознати треви, шумове, но под все същото синьо небе.

Растеше това семенце с всеки изминал ден. Днес зеленото стръкче се превърна в крехко стъбълце, което утре заякна и позволи на листата да сформират своеобразен щит, устремен към висините. Стъбълцето растеше на височина и се извиваше измежду тревите, искайки да види слънцето. Покри себе си с хиляди власинки, за да се защити от порива на вятъра, пороя от дъждовни капки, безмилостно изливащ се от смръщеното небе и от гадинки с много крачета, които пируваха с всичко зелено и крехко. Целта му беше да види източника на топлата, мека светлина, покрадваща се тук-таме измежду гъстата трева. Затова не се отказваше, всеки ден изпъваше своята снага, за да го достигне. Корените му се впиваха все по-дълбоко в черната земя, черпейки от нея благословената храна, която му помагаше да расте. И така ден след ден, докато една сутрин не се събуди различно. Не беше вече семенце, отдавна не беше, но не беше вече и самотно стъбълце, защото усилията му се бяха увенчали с успех. То сформира своята зелена главица с паяковидна нишчица на върха сякаш изплетена от изкусен майстор.
"Аз ли съм?" помисли.
"Променям се." си каза.

Зелената главица се поклащаше щастливо с невидимата вихрушка и се къпеше в дъжда. Показваше се над тревите зелени, които като копия се опитваха да я пронижат, но тя изкусно избягваше всеки удар, весело танцувайки на свобода. Усещаше слънцето, но не можеше да го види, защото не бе готова да се отвори за него, все още не.

Но дните си минаваха и зелената главица растеше, стъбълцето я изтикваше нагоре и я приканваше да се отвори, за да види и то света, но тя упорито отказваше, докато една вечер небето не изплака своята тъга и не показа своята болка, яростно хвърляйки светкавици и откъсвайки стон след стон дълбоко от недрата си, които разтърсваха притихналата земя. Тогава зелената макова главица се уплаши и си обеща, че щом усети слънчевата ласка ще си позволи да прогледне, да се отвори и да я прегърне силно, никога пускайки я.

Денят настъпи. Сив, мрачен, със схлупено небе и нито помен от топлото слънце. Стъбълцето усещаше тъгата на главицата и всячески се опитваше да я накара да танцува отново, но тя отказваше и стискаше своите невидими очи, чакайки да усети познатата топлина.

Гъстите облаци започнаха да се разкъсват и зад един от тях се показа светликът на слънцето. То спусна своите ръце-лъчи и погали упорития мак с лъчисти пръсти. Стъбълцето се изпъна и заигра лудешки с вятъра, а зелената главица затрепери и разпука своята паяковидна нишка и от там се показа червено петънце, което си пропряваше път през малката пукнатина. Като ефирна коприна, докосвана в любовен порив, нежно петънцето се разрасна в свити венчелистчета, които горестно пазеха своята сърцевина. Лъчите слънчеви подканяха, нашепваха и в този шепот на любов и вяра венчелистчетата се отвориха, оставяйки незащитено своето сърце, сърцето на крайпътния мак. И тогава семенце, стъбълце, главица се събраха в едно и видяха за първи път света такъв, какъвто е. С цялата му прелест, цвят и топлина.

А сърцето на този крайпътен мак затуптя в ритъма на нестихващата природа.
Туп-туп, туп-туп, туп-туп.

Photo: Saatchi Art